— Хубаво нещо — рече Лекран след голяма глътка вино. — Имаш ли още?
Френтис посочи купчината бутилки наблизо. Беше ги открил под леглото на офицера от свободните мечове, управлявал това място. Градът се беше оказал богат на скрити запаси от вино и подбрана плячка. Воларианската армия разрешаваше официално плячкосването, стига всичката плячка да се декларира и обложи с десятък, но явно мнозина не бяха склонни да се съобразяват с тази политика.
— Твоята главатарка — каза Лекран и седна пак с бутилка в ръка. — Тя има ли си мъж?
— Наричат я кралица и не, няма.
— Добре. Аз ще я взема. — Отпи дълга глътка и се оригна. — Колко глави ще трябват, как мислиш?
Явно в племето на Лекран имаше обичай да се поднасят главите на убити врагове на бъдещата невеста като доказателство за качествата на съпруга.
— Хиляда би трябвало да стигнат — отвърна Френтис.
Лекран се намръщи и изпухтя раздразнено.
— Толкова много?
— Тя е кралица. Кралиците са скъпи. — Той загледа как бившият роб пресушава бутилката на няколко глътки и разбра, че въпреки нахаканото си държане този човек се опитва да удави множеството ужаси в главата си. — Колко дълго си бил куритай? — попита Френтис.
— Като ме взеха, бях на деветнайсет. Сега щом погледна в огледалото, виждам лицето на баща си. Времето се губи за обвързаните. — Лекран се намръщи на празната бутилка и я запрати върху плочите.
— Не помниш ли? — настоя Френтис. — Аз си спомням всеки миг от моето.
— Значи имаш много лош късмет. — Лекран поседя, въртеше се неспокойно, мускулите му се издуха, когато стисна ръце, мятайки жадни погледи към виното. — Помня… достатъчно.
— Алуциус Ал Хестиан — помниш ли, че са те назначили да го пазиш?
Съвсем слаба усмивка заигра по устните на Лекран.
— Да. Той също искаше да пие.
— Той загина геройски в опит да убие един силно омразен мой враг.
— Онзи ненормалник на големия стол ли? — Лекран изсумтя развеселено. — Ами, браво на него. Да пием в негова памет. — И стана да вземе нова бутилка.
— Знаеш ли къде отиваме? — попита го Френтис, докато мъжът тършуваше из виното, отпуши една бутилка и помириса съдържанието, преди да я захвърли. — Съгласен ли си да ме следваш?
— Баща ми беше единственият, когото съм следвал по своя воля. — Лекран подуши още една бутилка и повдигна доволно вежди. — Но ще посветя брадвата си на твоето дело по пътя към дома. — Седна, отпи глътка и се ухили. — Все пак дължа на твоята кралица хиляда глави.
— Белорат — представи се капитанът. Гледаше Френтис с явно подозрение, което се задълбочи още повече, като видя как Лекран слиза от трапа с два меча на гърба и брадва в ръка. — Добре дошли на „Морска сабя“. Другарите ви вече са тук.
Утринният въздух беше хаплив, а вятърът откъм морето режеше. Познатите фигури на палубата се гушеха в наметалата си. Френтис тръгна към тях, забравил за студа, който беше прогонен от внезапния му гняв.
— Какво значи това? — попита той.
— Дойдох в изпълнение на заповедта на кралицата, братко — каза Греблото, като стана на крака, другите зад него също се надигнаха. — Честно, братко. Тя беше така добра да удовлетвори молбата ни, тъй като на никой от нас не му харесваше мисълта за живот в Кралската гвардия.
Погледът на Френтис се плъзна по над трийсетте оцелели от неговия отряд от Урлиш, сурови мъже и жени, облечени в приглушени цветове и накичени с най-разнообразни оръжия. Макар че имаше едно изключение. Иллиан изглеждаше поразително в тъмносиния си плащ и изглеждаше някак пораснала през няколкото дни след последната им среща. От двете ѝ страни клечаха Чернозъбка и Боец, взираха се в него с покорни очи и сведени глави и ближеха устни: палета, приветстващи водача на глутницата. Френтис клекна и ги погали по главите, което предизвика доволно скимтене.
— Брат Солис ми праща съобщение, предполагам? — рече Френтис на Иллиан, без да може да скрие разочарованието в гласа си.
Тя му се усмихна със стиснати устни и отвърна с официален тон:
— Само моли да ми позволиш да се присъединя към тази мисия, братко. И да се погрижиш да не занемарявам обучението си по време на пътуването.
Френтис потисна импулса си да ѝ заповяда да слезе от кораба, а тя продължи да говори:
— Давока също не беше щастлива, ако това ще те утеши.
— Няма… сестро. Значи да разбирам, че тя остава при кралицата?
Иллиан кимна.
— Не без съжаление. Все пак ми даде това. — Вдигна една торба с множество кожени манерки. — Забъркани са от брат Келан по лонакска рецепта.
Френтис кимна.
— Пази ги и не се изкушавай да отвориш дори една. — Остави кучетата и стана, когато Трийсет и четири се приближи да стисне ръката му. — Сега си свободен човек — напомни той на бившия роб. — И се връщаш в земята на своето робство. А успехът ни никак не е сигурен.