— Още не съм открил името си — отвърна Трийсет и четири, после понижи леко глас и мина на волариански: — Освен това намирам вашата кралица за… смущаваща.
Френтис пусна ръката му и се обърна към инструктор Ренсиал, който стоеше встрани от останалите и изражението му беше по-безучастно от обикновено.
— Надявах се, че ще се върнете в конюшните, учителю — каза той. — Орденът ще има нужда от вашите таланти.
— Момчето не е там — промърмори Ренсиал. — Нито момичето, нито високата жена. — Огледа се подозрително, пристъпи към него и заговори шепнешком: — Къде са конете?
— Отиваме да ги намерим, учителю — Френтис стисна успокоително ръката му. — Далеч през морето има цяла империя, пълна с коне.
Ренсиал отвърна с мрачно кимване, после се отдалечи към носа. Френтис реши да предупреди капитан Белорат да се погрижи хората му да дават колкото може повече пространство на конния инструктор. Погледът му беше привлечен към перилата, където една непозната фигура стоеше и се взираше в морето — млад добре сложен мъж с гъста и къдрава руса коса.
— Казва се Плетача — каза Греблото. — Не говори много.
Разбира се, името беше познато на Френтис. „Надареният, който излекувал кралицата.“
— Той също ли идва по заповед на кралицата?
— Не съм съвсем сигурен, братко. Вече беше на борда, когато пристигнахме.
Френтис кимна и се обърна към всички.
— Благодаря ви — каза им. — Но вие ми предлагате твърде много. Моля ви, слезте на брега и ме оставете на моята мисия. — Те го гледаха безмълвно и на лицата им имаше по-скоро очакване, отколкото гняв. Никой не направи и крачка към трапа. — Тази мисия не включва обратно пътуване… — започна той, после млъкна, понеже Греблото се ухили широко и каза:
— Мисля, че капитанът няма търпение да потегляме, братко.
4.
Рева
Къщата на лорд Брадор някога трябваше да е била великолепна. Бивша малка крепост, оформена от поколенията в обширна триетажна сграда, разраснала се извън стените, които са я ограждали, а защитният ѝ ров отдавна бе запълнен. Земята наоколо беше осеяна с конюшни, складове и, както Рева отлично знаеше, една голяма плевня на върха на близък хълм. По-рано се беше отбила там, спирайки кобилата си на известно разстояние от порутената купчина дърво. Покрива вече го нямаше, а вратите лежаха на обраслата с бурени земя.
Беше сама; преди няколко мили бе заповядала на стражите си да продължат към Алтор без нея. Намери Кернмил опустошен и опожарен, както очакваше: всички хора, които някога бе шпионирала, бяха или мъртви, или отведени от търговци на роби, или избягали. Домът на лорд Брадор се намираше на две мили на север и беше само в малко по-добро състояние. Изглеждаше, че е избегнал вниманието на воларианците, може би защото е бил разрушен още преди тяхното пристигане. Покривните плочи бяха отнесени или от стихиите, или от алчни селяни, стените бяха нашарени от мръсотия и ронеща се мазилка и всички врати липсваха.
„Какво очакваше да намериш тук?“, запита се тя и въздъхна, преди да слезе и да върже кобилата за един стълб на оградата. Кобилата беше кротко животно, доста по-хрисимо от бедния стар Мрънкало, който бе отишъл в казана в ранните дни на обсадата. Рева я остави да пощипва дългата трева и се приближи към къщата, надзърташе през останалите без стъкла прозорци към прашния мрак вътре. „Дали са се срещали тук? — зачуди се. — Това ли е центърът на заговорите им? Синовете, идващи да се скупчат пред набожния лорд, който мълвеше такива чудесни истини, без изобщо да знае истинската природа на нещото, което ги лъжеше, вероятно смеейки се на себе си през цялото време.“
Отиде до една врата и пристъпи в студените сенки вътре. Въпреки сумрака беше впечатлена от величието на фоайето, с елегантно стълбище, спускащо се от горния етаж до шахматния под от първокачествен гранит. Изпод ботушите ѝ се вдигна кънтящо ехо. Тя огледа стените за картини или символи, но видя само гола мазилка и нищо, което да подсказва за характера на последния обитател. Краткият оглед на другите стаи на приземния етаж не беше по-плодотворен, затова тя се заизкачва предпазливо по стълбите и откри, че са изненадващо стабилни и издават само съвсем леко скърцане.
На горния етаж беше по-студено, вятър духаше през счупените прозорци и поклащаше дрипите, които бяха останали от някогашните завеси. Тръгна от стая на стая, но намираше само прах, глинени чирепи и парчета от мебели. В една стая спря при вида на голямо петно на пода, частично скрито от мухлясал килим, със забулено от паяжини легло, опряно в стената. Познаваше петната от кръв достатъчно добре, за да не се нуждае от по-близък оглед; някой беше умрял тук, но не скоро.