Тъкмо се извръщаше, когато го усети: слаб лютив дъх, достигнал до ноздрите ѝ, миризмата на наскоро угасена свещ. Тя спря, затвори очи и наостри ушите и носа си за още следи. Долови съвсем тихо изскърцване на гредите над главата си, като от нещо малко по-тежко от плъх. Отвори очи, вдигна поглед към тавана и видя дупка, не по-голяма от медник, в която трепна светлина, а после изчезна, когато нещо я покри.
Излезе в коридора и намери стълбите за третия етаж, които се оказаха доста по-зле запазени от тези на голямото стълбище. Парапета го нямаше и няколко стъпала липсваха, така че ѝ се наложи да скача и да се улавя.
Този последен етаж се състоеше от четири тавански стаи, само една от които имаше врата, заключена. Тя я разби с ритник и изтегли меча си, преди да нахълта вътре. До прозореца имаше малка, но спретната купчина одеяла и стаята бе защитена от стихиите с няколко дъски, привързани с връв. До одеялата стоеше полуизгоряла свещ, от фитила се издигаше тъничка струйка дим.
Рева огледа стаята и видя малка купчина книги и различни зеленчуци в ъгъла, моркови и картофи, мухлясали и покарали, с мънички белези от зъби по някои от тях. Това, което я предупреди, беше острото поемане на дъх току над главата ѝ.
Рева направи крачка напред и нещо тупна зад нея. Тя се завъртя и мечът ѝ замахна в прецизно посичане… и се сблъска с малък нож, който отлетя в сенките. Собственичката му я зяпна с ококорени очи върху мърляво лице, обрамчено от сплъстени кичури.
— Коя си ти? — попита Рева.
Лицето на момичето запази за секунда същото смаяно изражение, а след това се изкриви в озъбена гримаса. То изсъска ѝ се хвърли срещу Рева, протегнало хищно пръсти, и се опита да издере лицето на натрапницата с дългите си нокти. Рева пусна меча, отстъпи встрани и хвана момичето над кръста, после прикова ръцете му, докато то се мяташе, ръмжеше и фучеше. Задържа го на място, докато то продължаваше да се бори; усещаше крехката костелива фигура под парцаливите дрехи и се зачуди на такава свирепост у човек, който е близо до гладната смърт. След цели две минути мятане момичето се укроти, отпусна се изтощено в ръцете ѝ и изхленчи безпомощно.
— Прощавай за натрапничеството — каза Рева. — Аз се казвам Рева. А ти коя си?
— Илза ли те прати?
Рева хвърли още дърва в огъня и провери съдържанието на старото желязно котле, което бе открила сред натрошените останки от кухнята. Момичето я беше последвало с голяма готовност, след като Рева го пусна, макар че досега пазеше сърдито мълчание, седнало срещу нея пред малката камина, докато Рева трупаше парчета от мебели за гориво. Беше напълнила котлето с овес от дисагите си, подправен с малко мед и канела, купени от един нилсаелски войник във Варинсхолд срещу къс меч и кама на волариански офицер. През дългите седмици с Похода на кралицата бе научила много за характера на различните поданици на Кралството, а на нилсаелците обикновено можеше да се разчита да ти доставят малко луксозни стоки срещу подходяща цена.
— Коя е Илза? — попита Рева, докато бъркаше кашата.
Момичето се поизпъна малко и вирна брадичка в опит да си придаде важен вид.
— Гувернантката ми.
— Значи ти си господарката на тази къща?
— Да. — Лицето на момичето помрачня. — След като мама умря.
— Ти си дъщерята на лорд Брадор?
Изражението на момичето бързо се смени от тъга в силен страх.
— Познаваш баща ми? Той ще се върне ли?
Рева седна и погледна уплашените ѝ очи.
— Как се казваш, момиче?
Трябваха му няколко опита, докато успее да оформи отговор. Накрая прошепна колебливо:
— Е-елеса.
— Елеса, трябва да ти кажа, че баща ти е мъртъв. Беше убит в Алтор, заедно с много други.
На лицето на момичето нямаше скръб, само облекчение. То уви ръце около себе си, отпусна глава на коленете си и иззад маската на сплъстената му коса се донесе тихо ридание. Досега Рева не бе осъзнавала колко е малко, но сега видя, че не може да е на повече от десет години — и толкова слабичко.
Рева сипа от овесената каша в дървена купичка и я подаде на плачещото момиче.
— Вземи. Трябва да ядеш.
След малко хлиповете спряха. Миризмата на кашата предизвика ясно доловимо куркане от корема на Елеса и тя вдигна глава и посегна за купичката.
— Благодаря — каза тихичко, преди да се нахвърли на кашата с неподобаваща за една дама лакомия.
— По-бавно — посъветва я Рева. — Ако ядеш прекалено бързо на гладен стомах, ще ти прилошее.