Лапането на момичето се забави малко и то кимна.
— Васалният лорд ли го уби? — попита то, когато купичката беше почти празна.
— Защо мислиш така?
— Илза каза, че васалният лорд ще въздаде правосъдието на Отеца на онези, които са… прокълнати.
— По какъв начин е бил прокълнат той?
— Стана, когато бях малка. По-рано беше добър, доколкото си спомням. Но се разболя, мама каза, че било мозъчна треска. Помня, че ме заведе в тяхната стая да се сбогувам с него. Той беше потънал в дълбок сън и тя каза, че нямало да се събуди повече. — Сведе поглед към кашата си, остърга последните остатъци от купичката и я остави. — Обаче се събуди.
— И беше различен?
— Татко вече не беше татко. Той… нараняваше мама. Всяка нощ. Аз чувах… През стените. Нараняваше я в продължение на години. — Лицето ѝ се сгърчи и тя заплака отново. Сълзите оставяха бразди по мръсотията по лицето ѝ.
— А теб… нараняваше ли те?
Главата на момичето клюмна отново и продължителните му хлипове бяха достатъчен отговор за Рева. След малко то заговори пак, изричаше думите насила.
— Държеше ни заключени, когато излизаше, а къщата около нас се рушеше. В деня, преди да си тръгне, той… Той я уби. Опита се да убие и мен, само че Илза ме хвана за ръка и избягахме. Избягахме в гората и се скрихме, крихме се много дълго. Когато се върнахме, къщата беше празна… с изключение на мама. Отидохме в селото, но там имаше войници, не от Кралската гвардия, нито от хората на васалния лорд. Правеха ужасни неща. Побягнахме обратно към къщата и се скрихме на тавана. Те дойдоха, откраднаха разни неща, счупиха онова, което не им трябваше, но нас не ни намериха. На всеки няколко дена Илза излизаше да търси храна. Веднъж не се върна.
Рева я гледаше как плаче, а главата ѝ бе изпълнена с образи на момиченце, треперещо в мрака, докато се гуши в ъгъла на една плевня и стиска моркова, който бе откраднало предния ден. Не бързаше да го яде веднага, защото утре можеше да няма нищо.
— Той не беше убит от васалния лорд — каза тя на Елеса. — Беше убит от войник на служба на кралицата. Ако това ще ти е някаква утеха, смъртта му не бе никак бърза. — Посегна към торбата си и извади калъфа за свитъци, в който се намираше портретът на жреца, скициран от Алорнис. — Виждала ли си някога този човек тук? — попита и го протегна на Елеса.
Момичето вдигна глава и избърса лице с овехтелия си ръкав, преди да посегне към пергамента. Щом видя лика, кимна.
— Понякога. Татко го наричаше своя свят приятел. Не ми харесваше как ме гледа. На мама също не ѝ харесваше и ме водеше горе, когато той идваше. Но веднъж ги чух да се карат и излязох на горния край на стълбището да ги подслушам. Гласът на татко беше прекалено тих и не го чувах, но усещах, че е различен, изобщо не приличаше на неговия. Другият мъж говореше по-високо, ядосано, каза нещо за години пропилени усилия. — Очите ѝ се стрелнаха за секунда към лицето на Рева. — Все повтаряше за някакво момиче, което май било важно.
— Какво каза?
— Че нейното мъче… — Елеса се запъна с думата.
— Мъченичество? — предположи Рева.
— Да. Мъченичество. Каза, че нейното мъченичество трябва да дойде от ръката на чичо ѝ, защото там имало повече хора да гледат.
„От ръката на чичо ѝ.“ Рева изсумтя в мрачно веселие. „Мислили са, че чичо Сентес ще ме убие. Пристигането на Вейлин е накарало творението на Съюзника да промени плановете си. Колко ли се страхуват от него?“
— Благодаря ти. — Тя взе скицата от ръката на момичето и я прибра в калъфа, после стана, събра си вещите и препаса меча си. — Ако има нещо, което искаш да вземеш, вземи го.
Момичето вдигна глава. Очите му отново бяха ококорени от страх.
— Къде ще ме водиш?
— В Алтор. Освен ако не предпочиташ да останеш тук.
— Какво е станало със стените? — попита Елеса три дни по-късно, когато стигнаха билото на хълма източно от Алтор. Тя седеше на гърба на кобилата, а Рева я водеше за юздите. Краката на момичето бяха прекалено слабички, за да измине някакво сериозно разстояние, а кобилата не бе достатъчно силна, за да носи двама. Все пак редовното хранене бе повишило до голяма степен духа на Елеса и бе отприщило безкраен порой от въпроси.
— Бяха разбити — каза ѝ Рева.
— От какво?
— От камъни, мятани с големи машини.
— А те сега къде са?
— Изгориха ги.
— Кой?
— Едната аз, а другите две — едни пирати.
— Защо?
— Бяха много ядосани. — Очите на Рева се насочиха към реката, придошла от зимните дъждове. Тъмните води скриваха лодките, натоварени с обсадните машини и Отеца знае колко трупове. — И кралицата поиска да го направят.