— Как се осмелявате? — намесва се Бриджид, а очите й искрят. — Нима ни вземате за толкова глупави, че да повярваме на лъжите ви? Да поверим света на вас, които сте му отредили мрачни бъднини?
В последвалата тишина виждам как в очите на Димитри се появява объркване, а моите мисли се лутат объркано в калните води на съзнанието ми. Гледам Бриджид, която ме наблюдава с огромно любопитство. Тя има много въпроси. Притежава необикновени познания.
Излизам иззад гърба на Димитри и се старая да говоря спокойно.
— Независимо какво си мислите, аз ви уверявам, че сме на ваша страна.
Димитри се извръща и ме поглежда, а на лицето му са изписани смут и объркване.
— Лия? Какво правиш?
Тръгвам към Бриджид, като се старая да не поглеждам пушката, насочена към мен.
— Ти си го взела, нали? Ти си взела Камъка от пещерата.
Трябва да й отдам заслуженото и да кажа, че окото й не мига, като ме вижда да се приближавам. От друга страна, баща й се напряга.
— Махнете се от дъщеря ми. Мисля, че е време да напуснете тази къща.
— Съжалявам, господин О’Лиъри, но не мога да го направя. — Трябва да преглътна страха, свил се на топка в гърлото ми, за да изрека тези думи.
Димитри пристъпва към нас.
— Лия, аз…
Прещракването на оръжието кара Димитри да се дръпне крачка назад.
— Ти не си сама, Бриджид. — Пресягам се към китката на лявата си ръка и дърпам ръкава на ризата си нагоре — достатъчно, за да й позволя да види белега ми.
Погледът й пада върху китката на ръката ми и аз виждам как гърдите й се повдигат и се спускат от развълнуваното й дишане, когато зърва доказателството.
Посягам към ръката й.
— Може ли?
Тя кима, без да обръща внимание на крясъците на баща си:
— Дума да не става! Долу ръцете от дъщеря ми! Веднага!
Но няма как. Сякаш долавям отдалеч гласа на Филип:
„Казаха ми, че момичето не живее вече в града. Очевидно майка й е починала при раждането и няколко години по-късно баща й я е отвел някъде.“
Всеки момент очаквам да чуя тътена от пушката, ала гласът на Бриджид — по-благ за първи път, откакто сме в Локру, — слага край на напрежението в стаята.
— Това е тя, татко. Точно както каза Томас.
Трепвам от удивление, че чувам името на баща ми, и я улавям за ръката. Чак сега разбирам защо роклите й са твърде големи, а ръкавите им твърде дълги — щом дръпнах ръкава й нагоре, белегът тутакси се явява пред мен на фона на нежната кожа на лявата й китка.
Белегът на Соня. Белегът на Луиса. Белегът на Хелене.
Белегът на последния ключ.
— Знаех си.
Усещам топлината на кожата й под пръстите си и търкам с палец познатия ми знак. Йоргуманда. Змията, захапала опашката си. Кръга.
Обръщам нагоре собствената си китка, поставям ръката си до нейната, като белезите ни сега са на една линия. За миг срещаме погледите си, преди тя да насочи очи към баща си зад мен. Нейното кимване е едва забележимо, ала господин О’Лиъри сякаш има нужда само от това.
Той оставя пушката настрана, дълго мълчи, после казва:
— Очевидно имаме много за доуточняване, а времето няма да ни стигне за всичко.
23.
— Баща ти е бил много по-умен, отколкото си мислех в началото, а аз наистина го смятах за изключително интелигентен — очите на Димитри ме следят над струйката пара, която се извива от чашата с чай пред него.
Измина по-малко от час, откакто господин О’Лиъри свали пушката си. През това време двамата с Димитри запознавахме семейство О’Лиъри с подробности за пророчеството, Отвъдните светове, Душите, останалите ключове. Не очаквах Бриджид да ни повярва. Мислех, че ще отхвърли нещата, които все още звучат като измислена приказка, щом се изрекат на глас.
Нищо подобно. Тя просто седи, слуша съсредоточено, сякаш през всичкото време ги е знаела.
Поглеждам я:
— И ти си родена в Англия като останалите, нали? Как така се озова в Локру, точно там, където се крие Обредът?
Отговаря ми не Бриджид, а нейният баща:
— Виждате ли, съпругата ми почина при раждането. Бяхме в Англия, за да може близките й извън Нюбъри да са до нея, когато ражда детето, но и това не помогна.
Бриджид се пресяга и го милва по ръката.