Сънят ми е от онези, които нямат край. Пред себе си не виждам храм. Не виждам светилище, което да ме приюти. Ледът се простира във всички посоки, студеното му еднообразие се нарушава единствено от синьото небе над него. Макар да знам, че това не е случайност, не мога да се стърпя и да не си помисля каква ирония е, че лазурното небе в Пустошта е винаги ясно. Що за жестокост, да караш уловените в клопката на леда да наблюдават ден след ден красивото небе, златното слънце на Отвъдното със съзнанието, че никога вече няма да усетят неговата топлина?
Неуспехът на моите опити за бягство отслабва решимостта ми и аз дори забавям крачката на коня си. Има ли смисъл? Хрътките са още по-близо, скимтенето и воят им стават все по-ясни и злокобни. Душите ги следват по петите, а конете им напредват с всяка изминала секунда.
Истината е, че съм уморена. Уморих се да се боря с напора на Душите. Уморих се да се противопоставям на съдбата. Уморих се да се боря със сестра си. Може би Алис е права. Може би е по-умно да спася каквото мога от живота си и от този на хората, които обичам.
И тогава си спомням за Хенри. Спомням си как умря от ръката на Алис и знам, че Душите също са отговорни за смъртта му. Та нали тъкмо те нашепваха, прилъгваха и придумваха Алис да изпълни заповедта им? Нали работеха, за да я привлекат на своя страна още от люлката?
При тази мисъл гневът ми се разпалва и аз пришпорвам отново коня си.
Сън или не, едно е сигурно: не мога да разреша на Душите да ме хванат. Не и в света на сънищата. Нито в материалния свят. Нито в Отвъдното.
Ако ме заловят, ще бъда прокудена в Пустошта за вечни времена.
След присънилия ми се кошмар Димитри остава с часове при мен. Тревожа се, че е напуснал поста си пред палатката, ала той ме уверява, че Гарет може да се справи и сам в спокойна нощ като тази. Когато утринната светлина постепенно започва да се процежда през брезента в палатката ми, Димитри заспива. Не ми дава сърце да го будя и се заслушвам в дишането му, като мисля да го оставя да си поспи известно време.
Ала подобен лукс не му е бил писан. Някъде встрани се чува вик, който стряска и двама ни. Димитри скача, сякаш през цялото време е лежал буден, без да се колебае, изтичва навън, закопчал ризата си накриво, докато в това време аз напъхвам краката си в ботушите. Не си правя труда да завържа връзките им и се втурвам след Димитри в слънчевата утрин.
Очите ми не могат веднага да свикнат със силната светлина и аз ги засланям с длан.
— Какво е това? Какво става?
Димитри и Гарет стоят до конете и багажа, а аз им викам от другия край на лагера. Но когато се оглеждам, за да открия източника на безпокойство, забелязвам, че земята наоколо е осеяна със странни на вид и цвят предмети.
Щом тръгвам към Димитри и Гарет, минавам покрай предметите, разхвърляни на всички страни, и виждам, че това са нашите собствени вещи.
Гарет се обръща към мен. Като виждам смущението на лицето му, сърцето ми се свива още преди да чуя думите му.
— Става въпрос за водата ни. Някой я е излял.
Поглеждам наоколо, не съм наясно с казаното.
— Водата ни ли? За какво говориш?
Димитри вдига един от кожените мехове и го обръща с отвора надолу. Оттам не се отделя дори капка.
— През нощта някой е влязъл в лагера и е изпразнил всичките ни манерки и мехове.
— Но кой би направил подобно нещо? — обажда се Бриджид до мен.
Още не е прибрала косата си и медта в нея проблясва, уловила и най-слабата светлина от сивото небе над нас:
— И защо?
Димитри избърсва с длан лицето си — уморен е и е разстроен.
— Нямам представа, но не това ме тревожи най-много.
Гарет тършува из багажа на земята, докато аз се мъча да схвана смисъла на думите, изречени от Димитри.
— Какво те тревожи най-много?
— Който и да е бил, той е влязъл в лагера, въпреки че двамата с Гарет бяхме на пост. Вярно е, аз останах при теб през последната част на нощта, но преди това двамата се редувахме да поспим и да се погрижим за личните си нужди. Гарет твърди, че не е оставял лагера без надзор дори за секунда, докато аз съм бил в палатката на Лия.
— Някой е проникнал в лагера? Промъкнали са се въпреки наблюдението?
Отново се възхищавам на Бриджид, защото, докато задава въпросите си, в гласа й се чете само любопитство и явно желание да се ориентира в ситуацията.