— Погледни ме — вече без злоба продължи Алиса, пускайки ухото ми. — Ако разбера за нещо подобно…
— Нещо като срещата с офицер Девлин? — попитах невинно.
— Аз вече ти обясних…
— Така й се пада! — доволно възкликна Чез. — Алиса, ти, разбира се, си страхотно момиче, но понякога се държиш напълно неадекватно. Който е съгласен с мен — да вдигне ръка.
Ние с Велхеор почти едновременно вдигнахме ръце. Миг по-късно вдигнах и втората си ръка, за по-голямо мнозинство.
— Ама че сте — изсумтя Алиса. — Всичко обръщате на шега…
— По-добре да го обръщаме на шега, отколкото на скандал — наставнически каза Велхеор.
Критичният момент отмина и ние отново се върнахме към обсъждане на бъдещите планове. Всичко се свеждаше до факта, че ни предстоеше да се върнем към изучаването на Занаята и тънкостите на войната. Имахме съвсем смътна представа как точно изглеждат мащабни бойни действия с използване на бойни заклинания, но подозирахме, че за това ще се изисква прецизно съгласуване на действията. Не в рамките на петорката, както тренирахме досега, а между десетки и дори стотици групи като нашата. И точно тук започваше интересното, защото по време на практиката нашата петорка неочаквано се превърна в двойка. Към настоящия момент само Чез и Алиса можеха пълноценно да ползват Занаята. Невил „прегоря“, на мен черепът ми взе способностите, а Наив вече почти се беше превърнал в нисш вампир и бъркаше на всяко заклинание. Така че, честно казано, не разбирах особено с какво можем да бъдем полезни на бойното поле. Но заповедта си беше заповед, а и освен това в Академията никой не знаеше за моите и на Наив проблеми. Във форт Скол ще се изненадат, когато се появим в този състав, че и с Велхеор в добавка.
— На теб така или иначе ще ти се наложи да разкажеш на някого за този артефакт — сякаш четеше мислите ми Алиса. — Как иначе можем да обясним внезапната ти загуба на способности?
— Прегорял съм — свих рамене.
— Разбира се, може и да излъжем — съгласи се вампирката, — но може би все пак трябва да кажеш истината на някой? Майсторите много по-добре от нас са запознати с артефактите и кой знае, възможно е да успеят да ти помогнат.
— Съгласен съм — присъедини се Чез. — Само че как да определим на кого можем да се доверим и на кого не можем? Преди бих предложил да кажем всичко на чичо ти, но сега… не знам.
— Какво всички сте се нахвърлили върху Ромиус? — насмешливо попита Велхеор. — Та той е добродушен и отстъпчив, а такива не стават престъпници.
„Да, желязна логика извади нашия престарял вампир“ — не без сарказъм си помислих аз.
— Нали ти казах какво е видял и чул Кейтен…
— Младежът сигурно грешно е разбрал — сви рамене вампирът. — А може и самият той да е заговорник. Млад, амбициозен — такива често се включват в съмнителни мероприятия — той ме погледна многозначително. — Точно на вас ли да го казвам?
Аз засрамено замълчах. Все пак идеята ми с Ордена наистина изглеждаше много съмнително, особено като се има предвид явното негативно отношение на Империята и Академията към нисшите вампири. На практика новата политика на нашия Дом стана предизвикателство за обществото.
— Тоест ти смяташ, че на чичо ми може да се вярва?
— Смятам, че първо трябва да си поговориш с него.
Подозрителното добродушие на Велхеор смути не само мен.
— А ако той все пак е заговорник? — обади се Чез.
— Тогава Зак трябва да го убие — сви рамене вампирът.
— Защо пък аз?
— Това е семейна работа — основателно отвърна вампирът.
„Какво пък, може и да е прав — бях принуден да призная аз. — Разбира се, не за убийството. Но с чичо наистина трябва да поговорим, току-виж Кейтен наистина е сгрешил.“
Скоро към нас се присъединиха Невил и Наив. Двамата братя буквално грееха от щастие, въпреки загубените способности. Невил най-накрая намери общ език с друидката, а Наив толкова беше влюбен в спасеното от нас момиче, че приемаше преобръщането в нисш вампир като логично продължение на връзката. Дори загубата на способностите към Занаята не го притесняваше особено, всъщност Наив изобщо не обръщаше внимание на това.
— Как върви? — полюбопитства Невил.
— Супер — ухили се Чез. — Тъкмо гледахме поредната театрална постановка „Зак и Алиса: трудностите на семейния живот“. А иначе нищо ново.
— И какво постоянно се карате? — с обезоръжаваща прямота попита Наив и, без да дочака отговор, продължи: — Ето ние с Ленис никога не се караме.