— Няма да минеш!
— Спри ме, ако можеш, плюшения — измърморих аз и най-безцеремонно сграбчих куклата.
Думите на куклата ме наведоха на тъжни мисли за предстоящи проблеми и те не закъсняха. Имах дори усещането, че всичко се повтаря отново, както някога, в изгорялата детска стая. Започна се с леко шумолене. Всички кукли оживяха и започнаха да се блъскат в стъклените стени, опитвайки се да излязат на свобода, но, съдейки по здравината на стъклото, това нямаше как да се случи.
„Я да изчезвам оттук — помислих си аз, стараейки се да не забелязвам пощурелите кукли. — Май някъде тук беше вратата, зад тези рафтове… или зад онези с кученцата…“
И в този момент ми стана ясно, че прекалено много се бях увлякъл в търсенето и благополучно се бях изгубил.
— Събирай кураж — изпищя куклата. — Помощ няма да получиш…
Напъхах я в джоба си.
— Гледай си работата! Сам ще се оправя!
След като се повъртях из така наречения музей, аз все пак открих една висяща във въздуха врата. Щеше да ми бъде далеч по-лесно да я намеря, ако във въздуха висеше и вездесъщата табелка, но точно в този момент тя беше решила да ме игнорира. И щом дръпнах дръжката към себе си, разбрах защо: вратата се оказа заключена.
— Не можеш да минеш — изпищя куклата от джоба и се оказа напълно права.
Определено не можех да мина през вратата.
— Ще я видим тази работа — заинатих се аз.
Щом като вратата още стоеше на мястото си, значи зад нея трябваше да бъде Коридорът на съдбата. Оставаше само да се отърва от преградата.
Отново се възползвах от услугите на верния си приятел — Въздушния юмрук, но наглед тъничката врата издържа удара без проблем. Решавайки да не спирам след първия неуспех, аз използвах още няколко заклинания, които знаех: Огнено кълбо, Ледено копие и няколко комбинирани и подсилени комбинации. Резултатът беше нулев.
„Пробле-ем — помислих си уморено и седнах на пода до вратата. — Сега какво ще правя? Теоретично мога да опитам да отворя прохода към Великата библиотека с помощта на ключа, но нали тук съм в безтелесно състояние… Дали ще се получи?“
Въпросът пред мен стана доста сериозен, защото разбирах доста мъгляво принципа на работа на Коридора на съдбата. Тоест когато попадах в него, теоретично аз оставях тялото си в моя свят, а коридорът просто му правеше копие и вселяваше в него духа ми. Теоретично.
Извадих от джоба си ключа от Великата библиотека и внимателно го огледах.
„Като че ли е същият — започнах да размишлявам. — Но дали ще сработи като оригиналния? Ох, дори не мога да си представя как обикновен, макар и с могъща сила човек, е успял да сътвори такова сложно нещо!“
И изведнъж до мен изникна още една врата.
— Уф…
Веднага скочих на крака, но повече нищо не можах да направя, защото вратата се отвори и оттам се появи… малко, пълничко момченце със синя кожа. От първата ни среща така и не беше успяло да се сдобие с уста.
То направи няколко крачки, спря пред мен и ме погледна право в очите. Чувството беше такова, сякаш ме разглобиха на милион частици, внимателно огледаха всяка от тях от всички страни, след което ги сглобиха обратно. При това съвсем не беше сигурно, че са сглобени по оригиналната схема.
— Ъ-ъ-ъ… здравей — казах с потреперващ глас. — Май вече сме се срещали с теб?
Детето само стоеше и гледаше, без да реагира на поздрава ми, а зад гърба му вратата бавно се разтвори във въздуха.
— Извинявай, че тогава подпалих стаята ти. Сега не съм пипал нищо… почти. Нали виждаш, нищо не гори, всички кукли са налице… е, почти всички.
То все така мълчаливо (което всъщност си беше логично, с какво да говори?) протегна напред ръка с дланта нагоре.
— Искаш си куклата ли? — досетих се аз. — Слушай, тя много ми трябва, честна дума.
Момченцето поклати отрицателно глава и продължи да стои с протегната ръка. Странно, но нямах никакво желание да споря с него, освен това много добре си спомнях с каква лекота мина през защитата ми при нашата първа среща.
„Изглежда все пак ще трябва да му я върна“ — помислих си и извадих куклата от джоба.
В присъствието на момчето старчето предпочете да мълчи и старателно да се преструва, че никога не е оживявало.
— Не знам как се е озовала тук — пошегувах се глупаво аз.
След като получи куклата, момченцето измъкна от ръката й миниатюрния жезъл и ми го подаде.