ВЗЕМИ.
В този момент ми стана ясно защо момчето мълчеше. Почувствах се все едно ме бяха напъхали в огромна камбана, а после с всички сили я бяха ударили с голям чук. Не знам как се задържах на крака, но това спокойно можеше да мине за подвиг на истински митичен герой.
— Благодаря — едва промълвих аз, поемайки внимателно с два пръста мъничкия жезъл.
След като ми даде жезъла, момчето се обърна и тръгна покрай рафтовете към мястото, откъдето бях откраднал куклата.
„Добре, че не е от обидчивите — помислих си с облекчение. — И че не си пада по разговорите. Иначе можеше да ме убие просто ей така, докато ме поздравява.“
Когато детето се скри зад завоя, над моята врата внезапно светна добрата стара табелка „Изход“. Не вярвайки на щастието си, аз веднага скочих, дръпнах вратата към себе си и се върнах в Коридора на съдбата.
— Да-а… — въздъхнах облекчено и се подпрях на стената. — Размина ми се…
— Донесе ли я? — веднага ми се лепна вампирът. — Къде е?
— Няма кукла — недоволно отвърнах аз и протегнах към вампира миниатюрния жезъл. — Само ето това.
— Ти си голяма работа! — възхитено възкликна вампирът и грабна от ръката ми безполезната пръчица. — Дори няма да те питам как си се досетил, че ми трябва не куклата, а само жезъла. Трудно ли го взе?
„Ох, само да знаеше — помислих си с раздразнение. — Но защо обаче ти трябва тази пръчица? С нея можеш единствено да си чоплиш зъбите. Странна работа…“
— Не беше лесно — отговорих неутрално и оставих въпросите за себе си.
Въпросите означаваха разговор, а на мен в момента изобщо не ми се общуваше с него. Както и когато и да е.
— Ако съдя по изражението ти, срещнал си Колекционера? — попита вампирът и веднага поясни: — Едно такова момченце със синя кожа.
— Да — учудено потвърдих аз. — А… то какво е?
Любопитството мигновено ме накара да забравя за решението, което бях взел само преди секунда.
— Вече ти казах — Колекционер — сви рамене вампирът. — Колекционира пътуващи из астралния свят същества, и то по известни само на него критерии. Нещо като малко божество, и явно е много древно — никой нищо не знае за него.
Добре, че не беше решило да ме направи част от своята колекция. Дори това да беше най-слабият бог, аз едва ли щях да успея да се измъкна. Макар че изразът „да се измъкна“ не беше много подходящ, по скоро „да избягам“ или „да се опитам да избягам“.
Искаше ми се още малко да поразпитам вампира, но успях да удържа този предателски порив. Да продължавам да стоя в Коридора ставаше рисковано, нали тялото ми си оставаше в изследователския център.
— Сега е ред на твоята част от сделката — напомних аз.
Вече исках да се върна в тялото си. Толкова време се търкалях някъде там в безсъзнание, че Майсторите можеха сериозно да се притеснят. Само да не ме погребат, че тогава лошо им се пише!
— Уговорката си е уговорка — кимна Влад, въртейки между пръстите си мини-жезъла. — Слушай внимателно. В безтелесно състояние ти не можеш да използваш обикновена магия. Затова пък в астралния свят действа по-древна система за въздействие върху реалността. Е, по-простите неща могат да се правят и със силата на волята и въображението, но истински сложните са постижими единствено с магията на жестовете.
— На жестовете ли? — прекъснах го аз. — Що за глупост?
— Невежа! — усмихна се вампирът. — Магията на жестовете се е появила още преди хората да се научат да говорят. Както казват хората в един забавен свят: „В началото беше словото“, но преди словото бяха жестовете. Астралният свят се състои от твърде ефирни материи, за да могат същества като нас да му влияят директно, както правиш ти, когато използваш магия в твоя свят. Това е подвластно единствено на боговете. Ние можем само да се радваме на опитите слепешката да уцелваме струните на реалността…
Охо, почти поезия!
— И кой жест ще ми помогне да науча миналото? — насмешливо попитах аз.
— Не цялото минало, а само най-близкото, макар че това зависи от твоята сила, разбира се. Има легенди за магове-астрали, способни да виждат месеци назад, но лично аз такива не съм срещал. Средно силен магьосник би могъл да преодолее няколко дни, а може и седмица…
— На мен ми трябва точно седмица — прекъснах го аз. — Така че каква простотия трябва да покажа на вселената, за да приеме моята команда?
Вампирът наклони глава и ме погледна внимателно.
— Разбирам, изпускаш парата от психическото напрежение. Добре е обаче да си сдържаш нервите — той изведнъж се озова до мен, хвана ме за шията и с лекота ме вдигна във въздуха. — Иначе ще трябва аз да се погрижа.