След което пак така мълниеносно ме върна на място и се оказа на няколко крачки от мен.
— Кхъ — успях само да се изкашлям със закъснение.
Да, с вампирите по-добре да не се шегува човек.
— Та така, както вече казах — спокойно продължи Влад, — ще ти покажа жестовете, а ти ще извършиш ритуала. А вече резултатите ще зависят единствено от теб.
Вампирът наистина ми демонстрира няколко не особено сложни движения с ръце и ми обясни как да се настроя правилно за ритуала. На пръв поглед нищо сложно, но аз никога не съм бил силен в танците, а това, което видях, подозрително ми напомняше на най-противните от тях.
— Добре, връщай се обратно в твоя свят — каза вампирът, когато успях точно да повторя всичките му движения. — И ако възникнат някакви въпроси, върни се тук, аз ще ти помогна. Виждаш ли колко съм добър? Надявам се и ти да ми отвърнеш със същото, когато ми потрябва твоята помощ, и няма да тръгнеш да бягаш от поканите ми.
Съдейки по това, че вампирът не каза „ако ми потрябва твоята помощ“, а „когато“, разбрах, че той сериозно разчита да ме използва и по-нататък. Лично аз нямах никакво желание да рискувам живота си за наглия до немай къде вампир. Макар че се налагаше да запазя тези мисли за себе си, за да се измъкна оттук цял и невредим.
— Ще се постарая — обещах аз, а на ум допълних: „Да стоя по-далеч оттук!“
— Това е чудесно! — ухили се Влад.
— Коя от вратите е моята? — попитах нетърпеливо.
— Забрави ли? За да се върнеш, достатъчно е просто да го пожелаеш — напомни ми вампирът.
Бях забравил. В тази нервотрошачка човек името си може да забрави, не само правилата на Коридора на съдбата.
„Искам да се върна в моя свят“ — съвсем отчетливо си пожелах аз и веднага усетих, че пропадам някъде надолу. Полетът беше кратък и не завърши с падане, а с меко приземяване. Отново се оказах в средата на площада. Недалеч от мен се провеждаха ежедневните занятия по групово сплитане на заклинания, а наоколо, както обикновено, сновяха хора. Реших да не си губя напразно времето и бързо се върнах в изследователския център. Ревел и Орион все така стояха до моето тяло — първият спокойно четеше някаква книга, а друидът обикаляше около мен и непрекъснато следеше показанията на артефактите.
„Дали да не се върна? — помислих си аз. — А ритуалът ще изпълня следващия път, ако се получи. Макар че не ми се искаше да се връщам с празни ръце, след като бях отсъствал толкова дълго. Не е чак толкова лесно да се измисли достоверно обяснение, без да се спомене Коридорът на съдбата и подозрителния ми зъбат познат“.
Без проблем повторих жестовете, които вампирът ми беше показал, след което се съсредоточих и формулирах въпроса: искам да знам кой открадна тялото на лисицата оттук?
В началото нищо не се случи и дори си помислих, че ритуалът не сработва, но после Майсторите изчезнаха. Изчезна и спящото ми тяло, заедно с кушетката. А след това видях как в стаята влиза непознат Майстор, облечен във военна униформа, взема един от сандъците и го изнася от помещението. Канех се да го последвам, но изведнъж всичко се върна на мястото си — и Ревел, и Орион, и кушетката с моето тяло.
„Стана! — помислих си радостно. — Сега вече знам как изглежда крадецът!“
Оставаше само да се върна в тялото си и…
— Събуди се — сухо каза друидът точно в ухото ми. — А вие казвахте, че е умрял.
„Страхотно — ошашавих се аз. — Само мигнах и вече съм тук! Момент, кой е умрял, аз ли?!“
Надигнах се на лакти и с интерес започнах да наблюдавам как друидът обикаля около мен с артефакти в двете си ръце и прави някакви замервания.
— Какво прави там толкова време? — раздразнено попита майстор Ревел. — Трябваше само да си го пожелаеш, както си му е редът.
Чак подскочих!
— Само да си пожелая? А вие опитвали ли сте да го направите?!
Майсторът сви рамене.
— Не, разбира се. Аз нямам особени способности в областта на забранената магия, дори не винаги ми се удава да изляза от тялото си.
— Именно! А това е далеч, ДАЛЕЧ по-сложно — уверих го аз.
Майстор Ревел изобщо не мигна.
— Вярвам ти.
„Просто е непробиваем — помислих си раздразнено. — Ако се бях издънил и не бях успял да се върна в тялото си, сигурно просто щеше да ме напъха в някой от стоманените сандъци и щеше да отиде да обядва.“