Друидът най-накрая приключи огледа и произнесе присъдата си:
— Здрав е!
— Чудесно! Мисля, че вече нямаме нужда от твоето присъствие — с леко нетърпелив тон произнесе Майстор Ревел.
Двамата с друида си размениха странни погледи и Майстор Орион напусна помещението. Явно въпреки сътрудничеството в изследването на забранената магия, Майстор Ревел предпочиташе да запази някои неща в тайна.
— Знаех си, че с твоя помощ изследванията ще тръгнат доста по-бързо — потри ръце Майсторът веднага щом друидът излезе. — Е, разказвай, успя ли да научиш нещо?
Надигнах се от кушетката, поразкърших врата си и казах:
— Да, видях го. И ако съдя по действията на крадеца, той съвсем точно знаеше къде се намира това, което му трябва.
— Сякаш без теб изобщо нямаше да се сетим — усмихна се плешивият Майстор. — Всички работещи в изследователския център имат достъп до този склад и болшинството отлично знаят в какви сандъци се пазят новите образци.
— Значи ще ми е достатъчно да видя всеки един от тях и ще разпозная крадеца — твърдо отвърнах аз, пренебрегвайки очевидния сарказъм.
— Точно така — съгласи се Майсторът. — Но първо ми разкажи най-подробно, какво прави там толкова дълго и как все пак успя да се сдобиеш с нужната информация?
Веднага съжалих, че съм се върнал толкова бързо в тялото си, без предварително да измисля някаква правдоподобна история. Тъй като никак не ми се искаше да разказвам за Коридора на съдбата и за Влад, наложи се да обясня неочаквано придобитото знание за магията на жестовете с внезапно озарение. Един вид станало е от само себе си, а времето там тече другояче и за това ме е нямало толкова дълго. Историята беше съмнителна, но друга не можах да измисля, а и Ревел не можеше да я провери. Е, поне засега не можеше.
След моя разказ ние отново се върнахме към издирването на крадеца. При това преходът се оказа доста неочакван.
— Ти какво тук си се разположил? — изведнъж попита Майсторът. — Да вървим, сега ще обиколим целия изследователски център. А ако видиш крадеца, само ми дай знак, с останалото аз ще се оправям.
— Слушам — бързо се съгласих аз.
Разходката се оказа любопитна, но абсолютно безполезна. Не открихме крадеца сред работещите в центъра. Затова пък посетихме лабораторията на Майстор Некор. Майсторът подскачаше из помещението около стотина неживи и дори не забеляза появата ни. На извинение аз, разбира се, не разчитах, но можеше поне да се поинтересува за здравето ми. Вместо това Майсторът веднага помоли да му предам управлението на неживите, тъй като в момента на тяхното създаване това не се беше случило по разбираеми причини. Изпълних молбата на учения и едновременно с това взех със себе си Велик, който вече няколко дни очакваше моето завръщане. Игленият вълк стоеше на същото място, в същата поза и на мен дори ми се стори, че помаха с опашка при появата ми. Въображение, най-вероятно…
— Ще трябва да се разходиш из форта и хубаво да огледаш — заключи Майстор Ревел, след като безрезултатно обиколихме целия изследователски център. — Аз ще направя пълен списък на хората, които имат достъп в сградата. Също така ще трябва да наблюдаваш известно време ученията и да постоиш на стената, за да огледаш и дежурните, току-виж крадецът някак си е влязъл без пропуск.
— Няма проблем — съгласих се аз. — Мога да предположа с вероятност осем от десет, че ако той все още е във форта, ще го открия.
И наистина, на фона на днешните разходки из сънищата не само издирването, но и собственоръчното залавяне на крадеца ми се струваше дреболия. Особено като се има предвид, че сега до мен беше игления вълк.
— Върви тогава да събереш твоя отряд, а аз ще приготвя списъка — каза Майстор Ревел.
Моят отряд? Яко звучи, дракон да ме вземе!
— Още сега ли? — уточних аз.
— Не, мисля да го отложим за следващата седмица — без намек за усмивка се пошегува Ревел. — Да дадем на крадеца още време, за да замете следите си.
— Само ако не е успял да стори това по-рано по някаква изключителна причина — измърморих аз. — Но щом трябва, трябва…
Приятелите ми останаха много учудени, когато се появих направо на занятията в зоопарка. В момента те тъкмо помагаха за натъпкването на огромното тяло на един приспан арахнид в клетката.
— Зак!
Преди да успея да поздравя, Алиса увисна на врата ми и ме целуна.
— Как си? — вместо поздрав попита Наив.
— Всичко е наред — уверих аз приятелите си. — Здрав съм като иглен вълк.