Хвърлих поглед към набиващия крак сержант.
Не, от този няма да получа отговори на въпросите си — поне не без изтезания. Може би в този изследователски център хората ще са по-дружелюбни? Тоест, първо ще ни разкажат за какво става въпрос и едва тогава ще започнат да ни режат…
Изследователският център представляваше сграда, висока колкото казармите и различаваща се от тях само по пълната липса на прозорци. Входът се охраняваше от двама Майстори с кръстосани жезли, което говореше за важността и сериозността на обекта — до този момент не бях видял нито една охранявана врата във форта.
— Майстор Ревел очаква тези двамата — каза сержантът на охраната.
Майстор Ревел?! А пък аз си мислех, че е в Академията. Точно с него определено бих предпочел да не общувам — началникът на службата за сигурност на Академията беше много опасен тип, поне според слуховете. В негово присъствие по гърба често ме полазваха цяло стадо мравки, макар че до момента Великият Майстор винаги беше общувал дружески с мен.
— Приличат на описанието — потвърди един от охранителите. — Ще ви заведа до Майстор Ревел, последвайте ме.
Сержантът остана отвън, а ние с Наив последвахме охранителя в недрата на изследователския център. Признавам — новината, че началникът на службата за сигурност е тук, дори ме успокои — репутацията си е репутация, но все пак има поне едно познато лице.
— Надявам се, че няма да ни режат още днес — прошепна ми Наив, докато вървяхме по тъмния коридор. — Освен това не искам да пропусна вечерята, много ми е любопитно с какво ще ни хранят тук.
— Оптимист — изсумтях аз. — Значи утре вече могат да те режат?
— Не, разбира се — навъси се Наив. — Но до утре има още време, а днес е сега…
Желязна логика, не можеш да възразиш.
Едва осветените коридори навеждаха на мисълта за икономии, а мълчаливият охранител предизвикваше смътни подозрения за не особено приятната участ на опитните образци. А липсата на прозорци и внимателно охраняваните врати говореха за сериозната опасност да останем тук против желанието си.
Дългият коридор завърши в огромна зала, затрупана от всевъзможни техномагически артефакти и неразбираеми стъклени конструкции. Сред цялото това очарователно многообразие на странни форми сновяха хора в бели престилки и постоянно извършваха някакви измервания, записваха нещо в бележниците си и се занимаваха с очевидно важни неща. Един от хората в бели престилки беше добре познатият ми плешив Майстор. И — което беше по-изненадващо — той не беше единственият, когото познавах.
— Здравейте, момчета!
Двамата с Наив замръзнахме, гледайки учудено стария ни познат — третокурсника Ник.
— Здравей! А ти защо си тук? — подозрително попитах аз.
— Ами аз работя в лабораторията. Скоро защитих дисертация по конструиране на артефакти и затова ме изпратиха тук, да помагам в изследването на артефактите на нисшите вампири.
„Колко радост има в гласа му — недоволно помислих аз. — Добре е, когато работиш в лабораторията, а не те изследват в нея.“
— О, ето ги и нашите главни действащи лица — приближи се към нас Майстор Ревел.
Разбира се, какви ти експерименти без онези, върху които да ги провеждаш. Оставаше ми само да се надявам, че Майсторите ще ми помогнат да се справя с този проклет артефакт и да си върна способностите, че в момента се чувствах като последния инвалид.
— Така — Майстор Ревел хвана Наив за раменете и го побутна към Ник. — Ти и този млад човек веднага отивате в другия отдел, където се занимават с изследване на артефактите на нисшите вампири. А ти — той премести погледа си върху мен — идваш с мен.