С труд сдържах облекчената си въздишка.
Това ли е всичко? Толкова се страхувах от това място, мислех, че ще ме измъчат до смърт. А в крайна сметка ми обещаха помощ, съобщиха ми и много полезна информация. Това те настройва на позитивна нотка.
— Дай си ръката.
Майсторът извади от чекмеджето вече познатият ми артефакт и нанесе на рамото ми нова татуировка — върху вече съществуващата.
— Това е пропуск за тази сграда. Сега можеш да си тръгваш, утре ще те чакам.
Казах си „довиждане“ с плешивия Майстор, срещнах Наив и двамата напуснахме изследователския център. През целия път Викерс младши радостно разказваше за нещата, които са му обещали в лабораторията. Според думите на местните специалисти те вече бяха постигнали успех в изучаването принципа на работа на артефактите и сега трябва само да се справят със страничните ефекти. Дреболия някаква си — да спасят от смърт онези, които ще използват артефактите. Надявах се, че при тези експерименти учените все пак ще пазят здравето на Наив, защото съдейки по щастливия блясък в очите на младежа, той беше готов още сега да се потопи в работата, пренебрегвайки своята безопасност. Макар че, честно казано, самият аз бях съгласен да вися по цял ден в този център, само и само да ми върнат способностите към Занаята и да ме избавят от трижди проклетия артефакт.
Вече мръкваше, когато стигнахме жилищните корпуси. За разлика от дневното безлюдие, сега между сградите едва ли не на разстояние, на което можеха да се виждат, непрекъснато минаваха многобройни патрули. Двамата с Наив ни спираха няколко пъти и проверяваха пропуските ни с помощта на някакви стъклени артефакти. Но най-силно ни поразиха ярките трептящи светлини по стените на форта. Най-вероятно светлината беше външното проявление на защитните заклинания, защото според мен подобно осветяване на външните стени нямаше никакъв практически смисъл. Освен ако някой не е решил да организира празничен фойерверк по случай началото на войната.
— Зак, виж — докосна ме по рамото Наив.
„И все пак наистина ми върви — помислих си аз, гледайки в указаната от Викерс младши посока. — Не знам дали съм Човек на съдбата, но виж, Човек на неприятностите — със сигурност. Иначе как да си обясня факта, че в огромния форт, сред множество казарми, точно до нашата се сблъскахме с Ейнджъл Митис и компания?“
Нещо повече — те живееха именно в тази казарма, макар че разбрахме за това малко по-късно.
— Охо, кого виждам! — приветства ни Ейнджъл. — Не знаех, че нещата в Империята са толкова зле, щом набираме дори инвалиди.
„Минали са само няколко дена, а за моята загуба на способностите вече знае всеки — раздразнено си помислих аз. — Откъде?! Може би всичките ми недоброжелатели си имат своя система за бързо оповестяване? Или в Империята излиза специален информационен бюлетин: «Всичко, което сте искали да знаете за Зак, но не сте намерили кого да попитате»?“
— С такива бойци като вас всеки инвалид в Империята е полезен — не му останах длъжен аз.
Наив изсумтя в съгласие зад гърба ми, но, както обикновено, предпочете да не се включва в заяжданията. Алик, Стори и Нивел също мълчаха, само ме гледаха с насмешка. Неизвестно защо в главата ми изскочи сравнение с хиените, но аз бързо го прогоних — от съжаление към бедните животни.
— Е, може би искаш да провериш нашата боеспособност? — моментално предложи красавецът Ленс.
Интересно, дали биха били толкова смели, ако още притежавах способностите си?
— Вече ги проверихме — ехидно напомних аз. — И ги признахме за неудовлетворителни. Между другото, не те ли боли задника?
Ленс тръгна напред, явно възнамерявайки да направи някаква глупост, но Ейнджъл го спря.
— Просто ви провървя. Искаш ли да опиташ още веднъж?
При последната ни среща в столицата си устроихме двубой направо на улицата. След това Ейнджъл и Ленс попаднаха в болницата, а ние с Чез — в затвора. Но очевидно животът така и не ги беше научил на нищо.
— Това вие го искате — невъзмутимо отвърнах аз, прекрасно знаейки, че нищо не вбесява повече хора като тях от пълното спокойствие. — А аз не възнамерявам да си цапам ръцете за втори път.
Усещах, че по-нататъшният ни разговор неминуемо щеше да доведе до бой, ако не ни бяха прекъснали.