— Стани! — неочаквано изрева Велхеор, като едва не ме направи пелтек за цял живот.
Вампирът се появи изпод леглото, очевидно беше прекарал нощта там. Така беше постъпил и Наив, криейки се от сутрешното слънце.
— Какво става? — сънено попита Чез.
— Не, ти си спи — успокои го вампирът. — Но за Алиса е време да отработи наказанието си в кухнята. Долу вече я чака сержант Торн. Ето кой изобщо не спи — суровият мъжага.
— Тогава за какъв дракон крещиш така?! — избухна Чез. — Не можеше ли да събудиш само Алиса?
— Можех — лаконично отговори Велхеор.
„Но явно не пропуска възможността да ни извърти някой номер“ — помислих си аз.
Показателно, но вампирката продължаваше спокойно да спи, отпусната на рамото ми, и изобщо не мислеше да отива където и да е. Впрочем Велхеор не се ограничи само с думи и изникна до леглото ни още преди да успея да реагирам и да се престоря, че спя.
— Ах, колко мило — насмешливо провлачи вампирът. — Направо не ми се иска да ви будя… — после приближи лице до ухото на Алиса и изрева: — Стани!
Вампирката подскочи с цяло тяло, забивайки лакът в челюстта ми.
— А?! Какво?!
— Време е за работа! — бодро съобщи Велхеор.
— А, да, вече ставам — бързо дойде на себе си вампирката, протегна тяло и ме погледна подозрително. — А ти защо не спиш?
В отговор само измучах нещо нечленоразделно, опитвайки се да върна на мястото й пострадалата челюст.
— Че как изобщо се спи с вас?! — отвърна вместо мен Чез. — Не може ли някак по-тихо да се будите? Още щях да си спя и да си спя!
— Така ти се пада! — отговори вампирката, скочи от леглото и веднага получи възглавница в лицето.
Оказа се, че дори и вампир може да бъде изненадан, особено ако го направиш рано сутрин при ставане.
— Ах, ти…
За щастие до бой не се стигна, тъй като Велхеор хвана яростно ругаещата Алиса за яката и я повлече към изхода.
— Ей, а няма ли да се измия, да взема душ?! — безпомощно размаха ръце вампирката.
— Ще се измиеш в кухнята.
— И душ ще вземеш там! — извика след нея Чез.
Велхеор тресна вратата толкова силно, че сигурно събуди и съседите.
— И как да спя след това?! — възкликна Чез.
Отговори му само лекото похъркване на Наив, донасящо се изпод леглото му. Изглежда сънят на нашето Огнено момче не можеше да бъде смутен и от края на света. Всъщност какво ти Огнено момче е сега, след като загуби способност към Занаята? В Зъбато ли да го преименуваме, що ли…
Впрочем, въпреки заявлението на Чез, ние чудесно си поспахме още няколко часа, преди Велхеор отново да ни организира масово събуждане, вдигайки ни с ритници от леглата. Този път и Наив се събуди, но не се разстрои кой знае колко, особено като чу от устата на вампира вълшебната думичка „закуска“. Честно казано, не разбирах оптимизма му — стомахът ми все още ругаеше вчерашната вечеря, а закуската обещаваше да бъде не по-добра. Между другото, така се и оказа.
— Ех, ще изпосталеем от такава храна — въздъхна Чез, пъхайки вяло лъжица в чинията с овесена каша. — Аз лично се отказвам да ям тази гадост.
— Значи няма да ядеш кашата? — веднага наостри уши Наив.
— Не, не! — сграбчи чинията Чез. — Казах го метафорично, не буквално.
Наив демонстративно облиза устни.
— Е, ако не друго, мога да я изям вместо теб. Ако щеш, метафорично, ако щеш…
— Ти защо изобщо гледаш към нашата храна? — опомни се Чез. — Вампирите би трябвало да пият кръв!
— В качеството й на едно от необходимите вещества — уточних аз. — Това не им пречи да се наслаждават на храната.
През последните седмици научих за вампирите повече, отколкото за целия си досегашен живот. За висшите — от общуването с Велхеор, за нисшите — от Даркин и останалите работещи в Патрулите. А и на себе си успях да изпитам много неща.
— Да, знам — раздразнено измърмори Чез. — Но как успява да получи удоволствие от такава храна, за мен си остава загадка.
Приключвайки с яденето, ние някак неочаквано се оказахме без ангажименти. Сержант Торн се появи само за миг, колкото да ни каже, че ще ни чака след час до входа на казармата.