Полюбувахме се още известно време на гледката, откриваща се от стената, а после скаутите ни поведоха по самата периферия на форта, в посока печално познатата на Алиса кухня номер три. Колкото повече се отдалечавахме от площада, толкова по-малко хора се срещаха по пътя и толкова по-силна ставаше отвратителната миризма.
— А колко ще продължи нашето обучение? — попита Чез, прикривайки носа си с ръкав.
— Не можем да ви пуснем в Прокълнатите земи без необходимата подготовка — сериозно отговори Шорт. — Прекалено опасно е. Така че ще минете пълен курс под ръководството на Ленди и за това ще ви трябват… пет дни, може би седмица.
— Цяла седмица подготовка?! — иронично възкликнах аз. — А защо не пет минути?
— Да, кой ще успее да се научи за седмица? — подхвана Чез.
— Ако искаш да живееш, ще се научиш — засмя се Ленди. — Така, ето го и нашият зоопарк.
Огромното здание на зоопарка беше разположено на известно разстояние от основния комплекс сгради на форта и дори от многострадалната кухня, затова пък заемаше много повече пространство от която и да е от казармите. По форма напомняше огромен кръг или овал и, съдейки по всичко, беше построен изцяло от дагор. Очевидно този нереагиращ на магията камък перфектно задържаше в плен случайно създадените на бойното поле магически създания от Прокълнатите земи.
— Не е особено многолюдно — отбеляза Чез.
— Е, имахме няколко инцидента с избягали животни — уклончиво отвърна Ленди, — а и тази миризма, носеща се от кухнята… като цяло тази част на форта не се ползва с особена популярност.
— Страхотно. Бих се заселил тук. Къщичката е много сладка, със сигурност има и пълна звукоизолация — замечтано въздъхна Велхеор. — Случайно не ви ли трябва надзирател или пазач за вашия зоопарк?
Да нарече „къщичка“ каменната грамада без прозорци и врати можеше само Велхеор. А какви мисли са му минали през главата, докато споменаваше пълната звукоизолация, по-добре изобщо да не знам.
— Надзирател вече има, при това не е само един, но от помощ не биха се отказали — съвсем сериозно отвърна Майстор Шорт. — В крайна сметка всички тези същества трябва да се хранят…
— С човешка плът? — с надежда в гласа попита вампирът.
— С говежда — усмихна се Ленди. — А някои — с магически еманации. Пускаш в такава твар Огнена топка, а тя, вместо да изгори, се засища за седмица напред. Между другото, една от причините в Прокълнатите земи практически да не се използва магия е, че тя е почти безполезна срещу местните създания, затова пък определено привлича вниманието им.
Хм… подобни свойства, помня, имаха скелетите от Великото гробище — изсмукваха „маг“ буквално отвсякъде. Може би имат нещо общо със създанията от Прокълнатите земи?
Пристъпвайки към масивната каменна стена, Шорт почука някак странно по нея и пред нас веднага се появи проход. Камъкът буквално се разтвори, макар до този момент да мислех, че дагорът не се поддава на магия.
— Невероятно — възхити се Чез. — Изобщо не разбрах как го направихте.
— Да! — присъедини се и Алиса. — Та това е дагор!
— Новобранци — подсмихна се Ленди. — Имате още много да учите. Минавайте и не се задържайте на входа, скоро ще се затвори.
Ние бързо пристъпихме в прохода и след няколко крачки се озовахме в огромна зала. Изглежда тя заемаше цялото пространство на сградата и малко напомняше на музея в Академията. Само дето вместо множество рафтове и постаменти с различни експонати цялата зала се оказа заета от най-различни клетки и солидни сандъци. Стоманени, дървени, каменни, стъклени… И в повечето от клетките се наблюдаваше някакво движение, а в залата се разнасяха странни звуци. Миризмата също не беше особено приятна, но след посещението в кухня номер три изглеждаше съвсем поносима.
— Колко от тези същества има тук? — отчасти възхитено, отчасти изненадано попита Чез.
— Мисля, че има към няколко стотин — с готовност отговори Ленди. — Точен списък водят работниците в зоопарка. За съжаление, не всички същества могат да се хванат и още повече — да се задържат.
— А къде са самите работници? — попитах аз, оглеждайки се наоколо. — Да не би случайно някой да ги е изял?