— Виж какво, това същество сигурно е ценно, така че гледай да го хванеш живо — предупреди ме Велхеор. — Опитай да му подсечеш крачетата, ако го догониш.
— Крачетата? Ти да не би да го виждаш?
— Разбира се. Този паяк вече пет минути пълзи по стената редом с нас, чудейки се от коя страна да те ухапе.
— Какво?! — подскочих аз и рязко отскочих от стената. — Сериозно?!
— Шегувам се — врътна се Велхеор. — Откъде да знам защо се е лепнал за нас.
Дали защото вампирът се шегуваше или защото съществото добре се прикриваше в тъмното, но не можах да видя нищо. Не разчитах особено на услужливостта на Велхеор, затова побързах да се приближа до една от клетките, оборудвани с осветление. Тук поне можех да не се боя от внезапно нападение.
— По-добре реши какво искаш. Търсим ли създанието или бягаме от него? — насмешливо попита вампирът.
— Тогава ти го залови — озъбих се аз.
— А, не, аз съм тук в качеството си на куче-търсач, сам го каза. За залавяне не е ставало въпрос. Мога само да посоча с пръст къде стои.
— И къде е сега?
— Точно на рамото ти.
— Шегаджия.
— Струваше си да опитам — отвърна вампирът, без изобщо да се смути.
И тогава аз все пак видях избягалото от клетката си същество. Големият паяк изпълзя предпазливо в осветеното петно. Какво ти голям — направо огромен! Мисля, че масата на покритото с хитин тяло изобщо не отстъпваше на моята и на Велхеор, взети заедно.
Стиснах още по-силно кукрито в ръката си.
— Имам чувството, че няма да можем просто да я смачкаме тази буболечка. Някакви идеи, Велхеор? Ъ-ъ, Велхеор?…
Вампирът отдавна се беше изпарил. Затова пък паякът реши да прояви активност и да ме опознае по-отблизо. Не знам дали се хранеше с плът или енергия, но определено не възнамерявах да споделям с него нито едното, нито другото. Отскочих близо до клетката, вдигнах кукрито пред себе си и започнах да оглеждам хитиновия гръб, чудейки се къде е най-добре да го пробода.
— Велхеор — за всеки случай още веднъж просъсках аз.
Вампирът сигурно ме чуваше прекрасно, наблюдавайки някъде от тъмното, но не бързаше да помогне. Жалко само, че предварително не помислих какво ще правя, когато все пак намеря беглеца. И сега, ето го пред мен, но нещо никакви умни идеи не ми минаваха през главата.
— Хайде да не правим сцени и тихо и мирно да те върнем обратно в клетката — бавно казах аз.
Казват, че човешката реч успокоява животните. Интересно, а дали важеше и за паякообразните?
Уви, не важеше. Като по някакво чудо успях да се изплъзна, но по бързина паякът явно не отстъпваше на вампирите. В момента, когато той се метна към мен, аз отскочих встрани, пропускайки покрай себе си свитото на топка тяло на паяка, и дори успях да посегна с кукри. Разбира се, щеше да бъде прекалено хубаво, ако бях успял — ножът се плъзна безсилно по хитиновата черупка, без да причини никаква вреда на съществото. Но силата на удара леко промени траекторията на неговия скок и, както се оказа, ме спаси от плен. Дебелата лепкава струя, изстреляна от паяка, мина точно пред носа ми, облъхвайки ме с кисела миризма и пръски зелена течност.
За миг ми мина мисълта, че съвсем погрешно приехме зелената течност за кръвта на избягалото създание, после бързо се скрих зад най-близката клетка. Залавянето на паяка се оказа доста по-сложно, отколкото можех да си представя в началото. Ако изобщо си бях представял нещо, разбира се, а не самоуверено да хукна да го търся.
— Хора! Намерих го! — извиках аз, осъзнавайки пределно ясно, че с гадината сам просто няма как да се справя.
А всичко можеше да е много по-лесно, ако не бях загубил способности към Занаята. Макар че, от друга страна, не можех да ги използвам тук — не се знае как ще реагират на това многочислените пленници.
Следях внимателно паяка през решетките на клетката, очаквайки следващите му действия. За щастие обитателят й, гигантски двуглав вълк с кожа от камък, не проявяваше интерес към мен, любезно позволявайки ми да използвам дома му като прикритие.
Паякът отново скочи и изстреля паяжина. Отместих се встрани, оставяйки клетката с невъзмутимия обитател между нас, и неволно се възхитих на заинтересоваността на паяка към моята персона. Опасността си е опасност, но да ме гонят като плячка из целия зоопарк изобщо не ми харесваше. Честно казано, дори не можех да кажа, че съм уплашен, това по-скоро беше тонизиращо вдигане на адреналина, нищо повече. Предполагам, че след приключенията в Крайдол и земите на вампирите беше доста трудно да ме изплаши каквото и да било. Затова действах с ясното съзнание, че с достатъчна предпазливост ще мога да се справя със ситуацията.