— Знаете ли, започвам да подозирам, че сержант Торн не е чак такъв сексист — замислено каза Чез. — Може би се е опитвал да защити Алиса от попадане в този отряд на смъртници? Кухня номер три вече не ми изглежда чак толкова ужасно място.
— Защо тогава не поработиш малко вместо мен? — веднага реагира Алиса.
— Да бе, да — ухили се Чез. — Къде по-добре е да спя няколко часа повече, а след това да те тормозя. За нищо на света няма да се откажа от такова удоволствие!
Бързо се намесих в словесната им престрелка, преди да се е превърнала в поредната юмручна свада:
— С твоя характер максимум до два дни ще се озовеш в кухнята.
— И аз забелязах, че Чез не му харесва — съгласи се с мен Наив.
— Мисля, че всички ние не му харесваме — в тон с мен каза Алиса. — Е, освен Велхеор.
— Да — включи се Велхеор. — Добър си е, разбира ги тия работи.
— Много командва — изрази авторитетно мнение Наив.
— Всички тук са странни — тихо се обади Чез, хвърляйки поглед към проснатия в креслото блондин. — Торн поне е разбираем, а от нашия еднорък Ленди наистина настръхвам. Необичайно е да видиш човек с парче дърво вместо ръка… Нали друидите отдавна могат да лекуват всичко, освен смъртта, а това тук… А и този Шорт, и той като Торн — същата гадина.
На мен Шорт не ми изглеждаше чак такава гадина, но и добродушен беше трудно да го наречеш. Е, както и да е, ще поживеем — ще видим.
Действие 4
Същата вечер след вечеря всички се заехме с внимателно изучаване на ръководството. Книгата се оказа нещо средно между учебник по биология и книга на ужасите. Точните описания и схематичните рисунки се редуваха с нечетливи драсканици, написани сякаш от ръката на някое невръстно дете, и ужасни страшилища. Имената на създанията скаутите също бяха подбрали много поетично — „Златна камбанка“, „Мълчаливата“, „Мъглата на войната“, „Черната вдовица“. Всяко същество си имаше свои собствени особености и слаби места, а единственото, което ги обединяваше, беше горещата любов към човешката плът.
Сънищата след подобно четиво би трябвало да са изключително кошмарни, но присъствието на тихо спящата до мен Алиса спаси нервите ми. На втората нощ смущението беше отстъпило място на предпазлива нежност и ние заспахме прегърнати. На следващата сутрин вампирката я нямаше — този път беше успяла да се събуди и да отиде в столовата, без да пречи на останалите. Велхеор също беше изчезнал някъде — мястото под леглото му беше празно. Затова пък Наив спеше така, че леглото му буквално подскачаше, потропвайки равномерно по пода със стоманените си крака.
Чез се събуди едновременно с мен и веднага се втурна да буди Наив с крясъци, при което той подскочи от изненада и удари главата си отдолу в леглото. Като цяло, събуждането мина весело.
А веднага след закуската, по време на която на нашето трио му хвърляха подозрителни погледи почти всички присъстващи в трапезарията Майстори и ученици, започна обучението ни. Проведе се в едно от помещенията в зоопарка, оборудвано като малка класна стая. Именно там към нас се присъединиха незнайно къде изчезналия Велхеор и отработващата наказанието си Алиса.
През целия ден Ленди ни чете лекции за обитателите на Прокълнатите земи и начини за оцеляване в това недружелюбно място. И колкото повече напредваше обучението, толкова по-малко ми се искаше да изляза извън стените на форта.
— Имайте предвид, че колкото по-красиво е цветето, толкова е по-опасно — говореше Ленди. — Разбира се, освен ако не е най-обикновено цвете.
— А ако е най-обикновено?
— Тогава е още по-опасно — с крива усмивка каза Майсторът. — По принцип, всички растения в Прокълнатите земи са потенциално опасни. Ако отворите страница четиридесет и осем, ще видите един типичен представител на красивите и опасни цветя, изяждащи жертвата си.
На качествената илюстрация беше изобразено красиво червено цвете с широко разперени назъбени листа, апетитно поглъщащо гигантски орел.
— Жалко за птицата — въздъхна Чез.
— Е, ако това ще те успокои, умряла е от удоволствие. Това цвете, които ние обикновено наричаме „Ароматът на смъртта“, изпуска приятен аромат, чието вдишване води до тиха и спокойна, дори бих казал, нежна смърт.
— Има ли изобщо някъде в Прокълнатите земи място, където да може да се диша спокойно?