— Наистина странно, нали на теория заклинанието би трябвало да влага еднакви способности във всеки мъртвец — съгласи се Майстор Ревел. — Кое даде предимство на този нежив?
— А може би отговорът е в това какъв е бил преди смъртта си? — предположих аз.
Ученият ме погледна така, сякаш съм идиот, което в негово изпълнение изглеждаше особено оскърбително.
— Млади човече, вие очевидно изобщо не разбирате от некромантия, в противен случай никога нямаше да задавате толкова глупав въпрос. Разберете, че това е само физическо тяло и нищо повече. Душата се е отправила в своето пътешествие към ново прераждане или в каквото там е вярвал умрелия, а тялото е останало тук.
Замълчах обидено, решавайки повече да не се позоря с глупави въпроси. А те сигурно бяха глупави, защото в некромантията бях не просто нула, а дори по-скоро отрицателна величина.
— Всъщност вътре в мозъка остават информационни полета и информация — замислено каза Майстор Ревел. — А фактът, че ние не сме в състояние да прочетем по-дълбоката информация, освен най-простите предсмъртни спомени, не означава, че това е невъзможно.
Ученият изсумтя сърдито, почовърка с пръст в ухото и с нежелание се съгласи:
— Добре, по-късно ще проверя досиетата на мъртвите…
В крайна сметка се наложи да заповядам на скелета да се подчинява на командите на учения, оставяйки го насаме с костите и артефакта. Накрая Майстор Ревел ме покани в кабинета си да пийнем малко као и да поговорим. Да поговорим, как не. На практика трябваше да отговарям цял час на настоятелните въпроси на шефа на службата за сигурност на Академията. Страхувам се, че от мен никога няма да стане добър лъжец, защото колкото и да се стараех, постепенно започнах да се оплитам в собствените си истории. Не е лесно да запомниш всички лъжи и премълчани неща, казани под пронизващия поглед на Майстора. Той не се опита открито да ме хване в лъжа, но неговите многозначителни „ясно“ и „така значи“ направо ме изваждаха от равновесие, карайки ме да се изнервям все по-силно и по-силно. В края на нашия мил разговор главата така ме цепеше, сякаш са ме изтезавали няколко денонощия без спиране. Макар че можеше да се дължи и на това, че ми бяха взели прекалено много кръв за изследвания…
Поредната вечеря преминах като в мъгла. Наив възхитено разказваше за това какви успехи са постигнали с пръстените и използването на новия вид енергия, Чез и Алиса ентусиазирано обсъждаха лекцията на Ленди, а аз седях и гледах в една точка. Смътно си спомням, че Велхеор, както обикновено, пропусна вечерята и се появи едва в стаята.
— Пак ли пропусна вечерята? — вяло попитах аз.
— Вечерях друго.
Вампирът се просна на пода с разперени ръце и впери замислен поглед в тавана.
— Надявам се, че никого не си убил? — разтревожено попита Чез.
— Може би само малко го осакатих. Възможно е и още няколко души да се събудят на сутринта и да открият по вратовете си незнайно откъде появили се следи от нечии зъби. Не знам чии, честна дума.
— Само си приказва — Алиса лекичко срита вампира, така че да се отдръпне и да я пусне към нашето легло. — Търси роднината на Келнмиир, убил сестра му. Наблюдава Майстор Ревел, прави справки…
Велхеор с едно гъвкаво движение се изправи на крака.
— По-тихо, за бога, по-тихо, и стените имат уши. Вие си имате свои работи, а аз — мои.
— И как върви?
— Кръвното отмъщение не е някаква си игра на война по границата, то изисква задълбочена, внимателна подготовка и творчески подход — уклончиво отговори вампирът.
— Тоест нищо не е научил — поясни Алиса. — Опитах се да му помогна, като разпитах работещите в кухнята, но никой не беше чувал за вампир, работещ за Майстор Ревел. Ако си имат някакви свои далавери, правят ги тайно.
Чез със скок се пльосна на леглото си и въздъхна с облекчение.
— О-о-о, какво блаженство, най-накрая да си почина. Ама че ден се оказа.
— На мен ли го казваш? — раздразнено реагира Алиса. — Всяка сутрин се блъскам в кухнята, докато вие тук спите като трупове!
— Повярвай ми, по-добре в кухнята, отколкото общуване с Майстор Ревел — въздъхнах уморено и разтърках слепоочията си. — Днес ме разтърси из дъно. Да не говорим за безкрайния маратон анализи.
Алиса седна до мен на леглото, прегърна ме и ме целуна по бузата. Животът веднага стана по-хубав.
— Бедничкият ми той. Може пък Велес да има някакъв напредък във Великата библиотека? — предположи тя. — Струва си да отскочим дотам.