Надигнах се със стон и навлякох ливреята.
— Наив вече ти се е оплакал?
— Не само. Вчера ги срещнах във входа, оказа се, че живеят на съседния етаж.
— Много приятна изненада — тежко въздъхнах аз. — Надявам се, че ги товарят достатъчно, за да нямат сили за глупости.
— Е, тук вече прекали — възмути се Чез. — Винаги има сили за глупости!
— Не всички са като теб — без особена надежда казах аз.
— Добро утро на всички — чу се гласът на Наив изпод леглото. — Бихте ли затворили щорите по-плътно?
Изглежда нашият новоизпечен вампир ставаше все по-чувствителен към светлината. Само преди няколко дена той спокойно понасяше непреките слънчеви лъчи, а сега се страхуваше да си подаде носа навън без нахлупена до брадата качулка. Впрочем, това беше логично — та той беше решил да се промени и още отначало започна да приема малки порции кръв, което аз, разбира се, не правех.
— Отиваме ли да закусваме? — моментално попита Наив, веднага след като стана.
— Как можем да минем без местната отвратителна храна — съгласи се Чез. — Напразно ли се труди Алиса сутрин в кухнята? Трябва да уважаваме труда й.
Всъщност това би звучало много мило, ако не беше пропито с толкова ехидство.
Само след няколко минути вече бързахме към столовата, водени от Викерс младши. При това Наив ни водеше толкова енергично, че докато слизахме по стълбите, успяхме да бутнем идващите ни насреща хора. И разбира се, по закона на гадостите това се оказаха нашите „добри“ приятели — Ленс, Ейнджъл и Стори.
— Гледай къде вървиш! — изръмжа здравеняка Ленс, небрежно блъскайки Наив така, че той се удари в стената.
— Ти гледай! — моментално реагира Чез, защитавайки приятеля ни, и бутна в отговор Ленс.
В разправията мигновено се включи и Ейнджъл, като естествено избра мен за своя цел. Не е толкова лесно да покажеш чудеса в реакциите сутрин, когато току-що си се събудил, така че получих неприятен удар с лакът в стомаха. Добре поне, че Стори предпочете да не се намесва, иначе боят би бил неизбежен.
— Спокойно! — злобно изсъсках аз, прекратявайки веселия обмен на „побутвания“. — Долу ръцете!
— Кой се е разкомандвал тук?! — моментално се наежи Енджъл. — Опитната мишка?
„Ама откъде всички знаят, а?“ — за пореден път се възмутих аз.
— Внимавай с езика — вече по-спокойно процедих аз.
— Иначе какво? — нагло се усмихна той в отговор. — Ти не можеш нищо, инвалид такъв.
Признавам, всъщност исках да избегна конфликта. Ръката ми тръгна рефлекторно. Ударът се получи не особено силен, но колко е нужно, за да счупиш нечий нос? А колко ли го е заболяло Ейнджъл, когато на същото място получи и втори удар. Разбира се, също напълно случаен. Уви, след това Наив и Чез ме откъснаха от плюещия кръв „воден“.
— Е, кой тук е инвалида? — злобно попитах аз, намирайки се в надеждните ръце на приятелите си.
Странно, но независимо от силната злоба, контролирах всичките си действия. Това изобщо не напомняше на скорошните пристъпи на ярост, свързани с превръщането ми в нисш вампир, но все пак получих удоволствие от причинената болка на Ейнджъл.
— Хайде, да се махаме оттук — припряно нареди Чез и бързо измъкна мен и Наив на улицата.
По пътя към столовата двамата с Чез много емоционално обсъдихме станалото и стигнахме до извода, че аз съм герой, но със сигурност ще си имаме неприятности. А сега до нас го нямаше Велхеор, за да ни помогне, ако се наложи.
След като изчакахме с подносите опашката за храна, ние седнахме на най-отдалечената маса, за да не ни пречи никой, и продължихме обсъжданията.
— Ох, колко неудачно се получи всичко — оплакваше се Наив. — Аз съм виновен, не гледах къде тичах.
— Стига, стига — успокояваше го Чез. — Този конфликт рано или късно щеше да възникне — ако не сега, то по-късно.
— И най-интересното сигурно тепърва предстои — въздъхнах аз, вече съжалявайки за стореното.
Какво ми пречеше да се въздържа? Като че ли от Ейнджъл може да се очаква нещо различно. Със сигурност нямаше да се държи любезно. Между другото, относно сдържаността… Интересно, защо Наив се държи толкова спокойно, както и преди?
— Наив, а ти не изпитваше ли желание да удариш Ленс? — озадачено попитах аз. — В смисъл, че вече трябваше да се проявят някакви изменения в психиката?
— Не-е — измуча с пълна уста Викерс младши. — В лабо… торията… та… ми дават.
— Хапчета ли? — учудено повторих аз.