— А нима използването на заклинания в Прокълнатите земи няма да привлече вниманието на всевъзможни твари? — озадачено попитах аз.
— Това е много слабо заклинание и едва ли някой може да го засече. Значи така…
Той огледа нашата компания: двата вампира, Чез и мен.
— Мда-а, нещо се увлякох. Чез, нека поне теб науча.
— А аз какво да правя? — с лека тъга попитах аз.
— Ще призовеш скелет да носи факел пред теб — изсумтя приятелят ми.
— Ще те водя за ръка — предложи Алиса.
— За теб ще измолим артефакт — очила за нощно виждане — успокои ме Майсторът. — За всеки случай. А по принцип приятелите ти ще поставят заклинанието върху теб преди всяко дежурство. Ако изобщо някога има такова.
Какво пък, макар че не убедихме Ленди в своята пригодност като скаути, останалата част от занятието премина именно в подготовка за излизане извън територията на форта. За известно време не зубрехме имената и способностите на всякакви твари, а упражнявахме съвместни действия без използване на заклинания. Аз и Алиса работехме с кукритата си, а Чез и Наив — с мечовете си. В една от залите на зоопарка местните работници пускаха различни твари, а ние, под щателното ръководство на Ленди, се опитвахме да се справим с тях за минимално време. На нас това много ни приличаше на учебните двубои в Академията, само че вместо други ученици срещу нас бяха всякакви паяци, вълци и скачащи усти. Подозирам, че скаутите и работниците в зоопарка моментално са организирали залагания за минималното време, което ще ни трябва, за да се справим с поредното изпитание. Твърде емоционално реагираха на нашите успехи.
Колкото и да е странно, това бяха именно успехи — ние доста бързо свикнахме с екипните действия и вече не приличахме на група безмозъчни новобранци. Особено удачно действаше Наив: благодарение на подобрената си реакция той доста добре работеше с меча и изобщо — държеше се учудващо уверено и смело. Всички показвахме най-доброто от себе си, опитвайки се да докажем на скаутите и на нас самите, че струваме нещичко дори и без Велхеор.
По време на почивката между „гладиаторските боеве“ Викерс младши неочаквано даде идея:
— А аз мисля, че трябва да проверим въздействието на енергията „вамп“ — така наричат в лабораторията новия вид енергия — върху същества от Прокълнатите земи! Разбира се, в изследователския център скоро ще се заемат с това, но в момента още тестват хапчетата, притеснявайки се за здравето ни.
— Между другото, какво е положението там? — загрижено попитах аз.
Помня, че доскоро при използването на тези артефакти вампирите умираха за седмица-две. Наив ни уверяваше, че Майсторите са успели напълно да се избавят от отрицателните ефекти, но са били нужни още внимателни и задълбочени изпитания.
— Вече ме пита — махна с ръка Наив. — От вчера нищо не се е променило. Изпитанията продължават.
— Ако с теб се случи нещо, брат ти ще държи отговорни нас — напомних му аз. — Така че може би трябва да… почакаме малко със самодейността?
— Ще хвърля само едно-две сплитания — уверено отвърна новоизпеченият вампир, демонстрирайки ни за пореден път пръстена си. — Ленди сигурно няма да има нищо против.
Увереността на Наив в силите му беше толкова непривична, че ние неволно се поддадохме на авантюрата. А нашите скаути не се наложи да ги убеждаваме — дори капитан Шорт с радост се съгласи да изпитаме възможностите на нисшия вампир.
За проверка въздействието на заклинанията „вамп“ върху обитателите на Прокълнатите земи беше решено да използваме така наречения Сенчест капан — разноцветно нещо, използващо мимикрия, за да се слее с околната среда. На мен най-много ми приличаше на подвижна локва, която променя цвета си. Най-характерното за тази гадост беше, че попиваше в себе си всички заклинания без каквито и да са последствия, а да режеш локва с меч беше абсолютно безполезно, затова единственото спасение за скаута беше предпазливостта в комбинация с пъргавината. Обикновено Сенчестият капан се криеше в сенките на дърветата, където беше практически незабележим — оттук и характерното му име. Впрочем, той все пак можеше да бъде различен сред тревата, ако не си твърде увлечен в съзерцание на местния пейзаж. Затова пък ако нещастният минувач все пак настъпи „капката“, тази субстанция обвиваше крайника и източваше цялата жизнена енергия от тялото. Можеше да се махне единствено заедно с крака. Между другото, точно по този начин Ленди бе загубил ръката си — по време на сблъсък с иглени вълци успял да падне и ръката му попаднала в Сенчест капан. Наложило се моментално, без дори да се замисля, да си отреже китката. Признавам — не съм сигурен, че бих се решил на нещо подобно дори в такава екстрена ситуация.