Също така Майстор Некор беше изготвил цял списък с команди, които искаше да изпитаме на неживите. Оказа се, че въпреки заповедта ми да изпълняват всички команди на Майстора, скелетите го слушаха далеч не във всичко. Сякаш имаше някакво ограничение за прехвърляне на контрола на друго лице, което не е свързано с артефакта. Например Майстор Некор не можа да накара скелетите да ме нападнат. Е, това поне беше логично, но защо отказваха да напуснат пределите на лабораторията си остана загадка. Но най-интересното откритие направихме съвсем случайно, когато току-що съживен скелет на командата „атакувай мишената“ отговори със съвсем истинско Огнено кълбо. Стана ясно, че по неизвестен засега критерий артефактът подбира неживи, на които дава способност да създават прости атакуващи заклинания. Тук се предаде дори и Майстор Некор, тъй като черепът остави няколко мъртви Майстора без подобна способност, а един съживен плъх метна Огнено кълбо толкова неочаквано, че подпали част от разрошената му коса.
— Интересно — възхитено мърмореше Майсторът, въртейки се около плъха с някакъв изследователски артефакт.
А след това трябваше старателно да вграждам в скелетите заклинания, така че да могат поне малко да респектират вампирите. Колко ли полезен можеше да се окаже този артефакт? И между другото, той наистина може да се пригоди към нас на новото ни назначение.
— Това, което наистина би било интересно да се разбере, е как неживите ще си взаимодействат със създанията от Прокълнатите земи — подхвърлих идея на учения.
Някой би казал, че в мен е заговорила завистта от успехите на Наив, но аз го наричам здравословно любопитство.
— Ами да! — откликна той, без дори да поглежда към мен. — Планирал съм го за утре. Тук това не е толкова просто…
Както тъжно ми сподели Майсторът, предстоеше му да попълни множество заявки, за да получи мъртви и живи същества от зоопарка. И ако с мъртвите не би трябвало да възникнат проблеми, малко ли избихме днес, то с живите скаутите се разделяха много неохотно. Направо ума ми не го побираше как са хващали всички тези чудовища практически с голи ръце, без използване на магия. За мен това беше чисто самоубийствено развлечение — за хора и вампири с нездрава психика, като Велхеор или Наив, когато не си е взел хапчетата.
Увлечен от мъртвите мишки-чудо със способности към Занаята, Майстор Некор най-накрая ме освободи. Заради закъснението трябваше да работя до късно през нощта и естествено изтървах вечерята, така че сега мислех само за това как по-бързо да сложа нещо в уста, да се просна в леглото и да откъртя.
Днешният ден се оказа толкова натоварен, че закрачих към казармата едва влачейки крака. Много удачно на изхода от изследователския център под краката ми в буквалния и преносен смисъл попадна Наив, който любезно ми поднесе рамото си — аз наистина се олюлявах силно и краката ми можеха да откажат във всеки един момент.
— Нещо не изглеждаш много добре — дразнещо жизнерадостно отбеляза той.
— Скапаха ме днес — признах си честно. — На туй отгоре и без вечеря ме оставиха, изроди. Като гледам, и теб също, а?
— Не, нахраниха ме добри хора в лабораторията — похвали се Наив. — Всъщност аз буквално съм пълен с енергия! А и реших повече да не вземам тези глупави техни хапчета, така съм много по-добре.
Хвърлих поглед към доволната му, дори сякаш хищнически изострена физиономия.
— Е, личи ти, разбира се. Главното е да се владееш, че да не те изпратят в кухнята при Алиса.
— Кухнята не е най-лошия вариант — оптимистично отговори Наив. — Основното нещо е да научиш как ги приготвят тези стоножки и да си запушваш носа…
— Разни хора, разни идеали… — усмихнах се аз.
Вечер във форта ставаше безлюдно, ако не броим постоянно обикалящите по улиците патрули. По правилник след вечеря започваше тайнственият „отбой“, след който на улицата можеше да се излиза само със специално разрешение, удостоверено със съответстващ печат на ръката. За щастие ние с Наив имахме такива печати и трябваше да ги показваме на цели три патрула, срещнали ни по пътя до казармата. Впрочем, въпреки принудителните спирания и умората, до нашето здание стигнах доста бързо — много исках да хапна нещо. И точно затова дори не се замислих за своята безопасност в светлината на сутрешния си сблъсък с „водните“, а трябваше.
Вече после, след случилото се, аз дълго се упреквах за това, че не предвидих подобно развитие на събитията. А беше логично и предсказуемо: Ейнджъл и компания не можеха да ми устроят бой на улицата, патрулите веднага щяха да засекат използването на бойни заклинания. Затова пък да ме сгащят при завръщането ми в казармата на стълбите, точно там, където се сблъскахме днес — елементарно.