Ние с Наив приближихме входа на казармата и почти веднага се раздаде лек пукот, изолирал ни от всички външни шумове. След няколко секунди осъзнах, че точно такъв е ефектът от Поединичния купол, скрил ни от външния свят.
— Е, ще поговорим ли? — раздаде се отгоре гласът на Ейнджъл.
По стълбите срещу нас се спускаха той, Ленс и Стори. Лицето на сина на съветник Митис, разбира се, беше излекувано, но наранената му гордост определено искаше отмъщение. И колко не навреме — не само, че нямах с какво да им се противопоставя, но и едва стоях на краката си.
— Нямаме за какво да говорим — банално отговорих аз.
Наистина нямаше за какво.
— Зависи как ще го погледнеш — доволно ухилен, каза Ленс. — За инвалид се държиш твърде нагло. Трябва да ти се напомни къде ти е мястото.
А си мислех, че аз съм банален. Но как добре са го измислили гадовете! Останалите двама от петорката сигурно сега поддържат Поединичния купол или нещо подобно, за да не избягаме, а пък отвън никой не може да засече използването на бойни заклинания. Куполът от своя страна го прикриваше защитата на самата сграда.
— Моето място е в топлото легло — отвърнах спокойно. — И вие сега стоите на пътя ми.
Странно, но спокойствието ми се отдаде лесно. Изглежда на фона на последните приключения и предстоящата работа в Прокълнатите земи техните заплахи изглеждаха малко далечни.
— Тогава опитай да минеш покрай мен — ухили се Ланс.
Във въздуха пред тях се появи неголяма Огнена топка.
Изглежда „водните“ бяха решили да се разправят показно с нас със собствените ни оръжия — магии от сферата на огъня. Тоест, с нашите бивши оръжия. Очевидно се бяха подготвили добре и премислили всичко, така че аз дори не се опитах да избягам, желаейки да запазя поне достойнството си в толкова неизгодна ситуация.
— Ще мина — все така спокойно обещах аз.
„Водните“ неуверено се спогледаха. Разбира се, те очакваха по-друга реакция, а аз се държах така, сякаш имам асо в ръкава си, макар че на практика цялата ми увереност беше въздух под налягане.
— Този път приятелчетата ти няма да ти помогнат — заплаши Ейнджъл.
„Сякаш досега някой ми е помагал — с лека изненада си помислих аз. — Кога е било такова нещо?“
— Ей, изроди, не забравихте ли някого? — неочаквано се намеси Наив.
През цялото време той слушаше мълчаливо обмяната на любезности, и аз в един момент забравих, че той сега е в леко нестабилно състояние. Подозирам, че с неговите превъзбудени емоции не му беше лесно да си мълчи и да не се нахвърли на „водните“ още в първата секунда.
— О, я виж кой тук проговори? — удиви се Ейнджъл. — Свалям шапка на местните учени, нима са ти присадили мозък?
— Разбира се — изобщо не се смути Наив. — Обади им се и ще ти намерят подходящ. Мисля, че мишият ще ти пасне идеално.
Признавам, че дори аз бях малко изненадан от подобна рязкост от страна на Наив, а „водните“ направо загубиха дар слово.
— Ах, ти, мазен изрод! — най-накрая реагира Ейнджъл.
Той и Ленс едновременно ни нападнаха, използвайки прости, но ефективни заклинания от сферата на водата и огъня. Най-неприятното беше, че нямаше къде да се маневрира — ширината на прохода беше само няколко метра. Добре поне, че не използваха сериозни заклинания от страх случайно да не убият двама инвалиди, неспособни да направят дори най-просто сплитане. А още по-добре беше, че имах неголяма, остро заточена изненада в ножницата на колана си.
Измъквайки кукри, аз с лекота разсякох летящата към мен Огнена топка и се обърнах да помагам на Наив, но той без замисляне се хвърли срещу неголямото Ледено копие и просто го разби с юмрука си.
Осъзнавайки, че няма толкова лесно да ни победят, Ленс, Ейнджъл и присъединилият се към тях Стори ни обсипаха с не много силни, но неприятни сплитания. Част от тях успях да отбия с ножа си, но няколко заклинания достигнаха целта си и веднага обгориха дланта, с която прикрих лицето си, и надупчиха с ледени късчета ливреята ми. За наше щастие броните надеждно защитаваха телата ни от всякакви удари, но ръцете, краката и главата трябваше да си ги пазим сами.
Дракон да ги вземе, от доста време не ме бяха удряли със заклинания!