— Зак — изскочи насреща ми Велес. — Добре, че си решил да дойдеш днес, изясних някои работи!
— За артефакта или за Пазителите? — попитах веднага.
— Съжалявам, но само за Пазителите. Затова пък информацията не е просто море, а цял океан! Представи си: така наречените пазители под един или друг вид се споменават практически във всеки свят. Между другото, както и Хората на съдбата.
— Това вече е интересно — зарадвах се аз. — А къде е Велхеор? Може и той да иска да чуе.
— Безполезно е — махна с ръка Велес. — Дори не е ял, откакто е дошъл тук. Обикаля из рафтовете, посветени на нашия свят и няколко други, избрани по известен само на него критерий.
Може пък да е за добро. Въпреки че Велхеор винаги е бил на наша страна, никога не му се доверявах напълно. Интуицията ми буквално крещеше, че в главата на вампира винаги е каша и самият той отдавна не е наясно какво точно иска.
— Да седнем на масата, разговорът ще е дълъг — покани ме библиотекарят.
Съдейки от моите наблюдения, мебелите се появяваха на кое да е място в библиотеката в зависимост от желанието на Велес и всеки път изглеждаха по различен начин. Днес бяха солидна широка маса с не по-малко солидни столове. Точно това, което беше нужно за един сериозен разговор.
— Ще започна малко по-отдалече — предупреди Велес, въртейки се нервно на твърдия стол. — Както вече знаем, във вселената съществуват множество светове. Хора и прочие същества, често само външно приличащи на хора, са се научили да пътуват между световете, но този процес се явява противоестествен за вселената. Всеки свят усеща пришълците и с всички сили се старае да се защити от тях. Ти вече си успял да го усетиш това на гърба си, когато си използвал Фонтана на съдбата. С всеки изминал миг светът става все по-враждебен към новодошлите, опитвайки се да ги убие, смачка, унищожи. В същото време са се появили Хората на съдбата, способни след определено време да приучат чуждия свят към своето присъствие. На тях им било необходимо просто да издържат известно време и светът ги приемал.
Пред очите ми веднага се появиха световете, които посетихме с Алиса. Да, това си беше пътешествие, и то какво. Не знам колко време е необходимо на света да признае Човека на съдбата, но аз не бих издържал толкова дълго.
— Нищо ново не ми казваш — обадих се нетърпеливо. — За съжаление, не разполагам с много свободно време…
— Просто ти припомнях, считай го за предисловие — усмихна се Велес. — Така че, когато Хората на съдбата станали повече, отколкото са звездите в небето, възникнал сериозен проблем — те скитали между световете, правели каквото си искат, и за тях нямало никакъв контрол. Във Вселената има множество светове, всеки се е развивал по различен начин, и често пришълците от единия свят се оказвали богове в другия. И мнозина са използвали своите знания и способности съвсем не за добро. Историята мълчи по въпроса на кого му е хрумнало да създаде общество, което да защитава спокойствието на световете. Мисля, че подобна идея може да се е родила в много глави едновременно. Постепенно тези общества се разраствали и обединявали, обхващайки все повече и повече светове. Наричали се по различен начин, но постепенно се оформило едно наименование — Пазителите. Те защитавали спокойствието на световете, като не позволявали на Хората на съдбата да правят всичко, което си намислят. Разбира се, гръбнакът на обществото бил от също такива Хора на съдбата.
Предполагах нещо подобно. Все пак някой би трябвало да следи за реда в различните светове. А на библиотекаря браво, явно не само периодично цитира книги дума по дума, а и чете директно от тях — кой знае колко дълбока е станала връзката му с това място.
— А нещо за Храма на Пазителите?
— С това е по-сложно. Той, както и библиотеката, е разположен между световете. Сам разбираш, че в нито една книга няма да има точни инструкции как да попаднеш в толкова важно място. Това е старателно пазена тайна. Мисля, че единственият шанс да попаднеш там е да намериш Пазител, който да те отведе там.
За момент се замислих.
— Хей, а дали в нашия свят също има Пазител? Интересно, кой ли е той?
— Това вече не знам — сви рамене Велес. — Може да се окаже всеки — и император, и работещ на полето селянин. Още един интересен факт: Пазителите много старателно крият истинските си имена, предпочитайки да се наричат с имената на световете, от който произхождат. Или по длъжността, заемана в тяхното общество, а може и по някое качество.