— Как така? — не разбрах аз.
— В летописите има много примери: Пазителят на скръбта, Пазителят на Земята, Пазителят на Седемте океана. Забележи, думата „свят“ отсъства, изглежда, че те си имат някакви свои кодови думи както за имената на световете, така и за длъжностите в Храма.
— Да, добре са се прикрили — признах аз. — Е, как тогава да ги намеря?
— Ще се изненадаш, но за идентифициране използват пръстени, подобни на тези, които при нас се използват за развиване на магическите способности на децата. Само изглеждат малко по-различно, приличат на зелено стилизирано човешко око.
Наистина, при нас в училищата използваха нещо подобно. Така наречените ученически пръстени, между другото, измислени от същите тези побъркани Майстори. Вярно, бяха червени на цвят, тъй като работеха с елемента огън — най-емоционалният и от всички най-лесно проявяващият се. А и окото на ученическите пръстени не приличаше на човешко. Любопитно, от какво ли се е ръководил Майсторът преди четиристотин години, когато е разработвал външния вид на тези артефакти?
— Е, все е нещо — въздъхнах аз. — Има от какво да започнем.
— Засега това е всичко. Да продължавам ли търсенето на Храма?
— Да — потвърдих аз. — И също така опитай да събереш повече информация за Коридора на съдбата. Чувствам, че ми предстоят доста посещения там.
Станах от стола, но на половината път до вратата внезапно се сетих:
— Между другото, Невил идвал ли е?
— Не, все още не се е появявал — загрижено отвърна библиотекарят. — Това вече става странно.
— Наистина — съгласих се аз. — Мислех, че всеки ден ще се интересува за здравето на брат си. Може да се е случило нещо?
Спомняйки си за състоянието на Наив, неволно се натъжих. Може пък да е по-добре, че Невил не е тук — не се налага да му съобщавам лоши новини.
— Добре, ще мина малко по-късно. Много са ни натоварени дните във форта…
Пазителят кимна разбиращо.
— Разбира се. Да предам ли нещо на Велхеор?
— Няма да го разсейваме — усмихнах се аз. — Колкото е по-зает, толкова по-малко проблеми от него.
Едва затворих вратата на библиотеката и тя веднага се отвори отново, но този път навън — към коридора на казармата.
— Какво си се заключил?! — извика Чез, втурвайки се в стаята, като едва не ме събори на земята.
— Ходих в библиотеката — отговорих спокойно. — А ти къде беше? Измъкна се някъде.
— Изтичах да разбера как е Наив.
Браво на Чез!
— И как е той? — попитах обезпокоено.
— Засега е в безсъзнание, но друидът ме увери, че всичко ще е наред. Просто е приспан, за да се ускори процесът на възстановяване. Знаеш, че друидите почти не могат да лекуват нисши вампири, така че основната надежда е в собствената им регенерация. Между другото, тези проклети хапчета са създадени точно с цел да усилят този процес.
— Успокои ме — въздъхнах с облекчение.
— Затова и бягах — ухили се Чез. — Между другото, сега вече знаем какво се случва с вратата, когато отваряш прохода към библиотеката. Беше здраво блокирана, дори се опитах тихичко да я разбия.
Не си представях как може „тихичко“ да се разбива врата, но фактът, констатиран от Чез, безусловно беше интересен.
— Да вървим да закусим — реших аз. — Много съм прегладнял. По пътя ще ти разкажа какво научих в библиотеката.
По закона за всемирната гадост в трапезарията за първи път се засякохме с Ейнджъл и неговите приятелчета. Преди нашата компания идваше на закуска съвсем рано заради вечно гладния Наив, а „водните“ очевидно предпочитаха да поспят половин час повече.
— Ама че нагли копелета — прошепна Чез, когато седнахме на масата си. — И се осмеляват да ни се мяркат пред очите.
Цялата петорка ме гледаха предпазливо, нямаше и помен от каквато и да е наглост и увереност. Нищо чудно, защото ако разкажех за нападението, нямаше да ги спаси дори покровителството на бащата на Ейнджъл — щяха да ги изритат от Академията без изобщо да гледат какви са. Шега ли е — нападение над ученици с използване на бойни заклинания. Но, разбира се, аз никога нямаше да ги докладвам. Винаги предпочитах да решавам проблемите си сам. А че ще се появи възможност да си разчистя сметките с тях, в това изобщо не се съмнявах.
— Не си мисли да правиш търкал сега — казах за всеки случай на приятеля си. — Към тази работа трябва да се подходи по-обмислено. За да запомнят отмъщението ни за цял живот.