— Той ли ти каза така? — усмихна се Майсторът.
— Ъ-ъ-ъ… ами, да — отговорих озадачено. — Как иначе щях да стигна до земите на вампирите, без да се превърна във вампир? Ето Наив загуби способностите си още на втория ден, а аз дори се бих по пътя. А и кой би разбирал по-добре от вампирясване, ако не древен вампир?
— Не се съмнявам в знанията му — успокои ме Майстор Ревел. — Но пък в постъпките му… Много е вероятно ти да си най-забележителният носител на драконова кръв за последните десет века.
— Да бе, велик съм — усмихнах се аз. — Само дето сега по незнайна причина съм инвалид без способности.
— Не се подценявай — намръщи се Майсторът. — Така, за какво ти разказвах всичко това. Имахме случай, когато човек с много по-ниска концентрация на драконова кръв издържа почти седмица.
— До преобразуването? — уточних предпазливо.
— До началото на проблемите със създаване на заклинания.
— Как така?! — изненадах се аз. — Но в Академията друидът ми каза, че обикновено хората се обръщат дори по-бързо, отколкото аз.
— Обикновените хора — поправи ме Майстор Ревел. — Имай предвид, че малцина знаят истината за кръвта на дракона. А пък специалистите на практика може да се преброят на пръстите на едната ръка.
Майсторът се изправи, взе една от папките и пристъпи към мен.
— Да вървим. Може би ще научим много интересни неща, след като нашият Орион направи пълни изследвания.
Когато се засегне темата за лечението и прозвучи изразът „многовековен опит“, обикновено става дума за друид. Съдейки по името, точно така и ще бъде, защото нали именно горските обитатели харесваха подобни окончания: „ион“, „ия“, „оин“. Усещането беше, сякаш те буквално не можеха да живеят без буквата „и“ в името си.
По каменните коридори Майсторът ме заведе в поредната лаборатория. В това крило още не бях идвал. Изглежда именно тук прекарваше по-голямата част от времето си Наив, обучавайки се в използването на артефактите на нисшите вампири. Как се досетих? Просто минахме през полигон за изпитание на заклинания и успяхме да се насладим на гледката на весело разлетелите се от виолетовите кълба енергия щитове. Аз всъщност видях само визуалната част от заклинанието, но и така беше впечатляващо. Наив си почиваше в болницата и сега имаше само три вампира, отработващи най-прости бойни заклинания.
Признавам, че леко се натъжих — всичко това за пореден път ми припомни колко ми липсваше усещането, възникващо в момента, когато създаденото от теб сплитане набира сила.
— Виждам, че изследванията на получените от нас артефакти вървят направо великолепно — казах раздразнено.
Да, исках да напомня благодарение на кого Майсторът има такива прекрасни артефакти. Във форта с всеки изминал ден се чувствах все по-безполезен, сякаш не ние отблъснахме нападението на Съществото и не ние заловихме разбунтувалите се нисши вампири. А и ми беше малко обидно, че с изследванията в тази област всичко е наред, докато с черепа изобщо не можеха да се справят.
— Тези артефакти не са от вас — поправи ме Майстор Ревел. — Леля ти ни принуди да върнем на Ордена всеки получен от вас артефакт по списък.
Ах, да, леля! И откъде ли си е доставила списък? Сигурно Алиса е успяла да го нахвърли преди заминаването.
— Между другото, г-жа Елиза е една невероятна жена. Само да можеше да използва енергията си за мирни цели…
— Според мен, войната е при нас — усмихнах се аз.
Интересно, как ли вървят нещата при нея? И как е там Даркин в столицата, справя ли се?
— Ох, не си виждал ти още война — поклати глава плешивият Майстор.
Разбира се. Напоследък освен лабораторията, столовата и зоопарка, нищо друго не виждах.
И така, вкараха ме в поредното помещение, затрупано с всевъзможно непонятно оборудване. Вярно, в допълнение към това в средата на залата растеше невисоко разлистено дръвче. Друидите бяха любители на подобни украшения, видимо тъгуващи за родната гора. Именно такъв „тъгуващ“ друид седеше в голямо плетено кресло, между другото растящо направо от камъка, и четеше дебела оръфана книга. Дълга коса, сива брада, тъмнозелени очи — класика.
— Кой още е тук? — сухо ни посрещна той, без да откъсва поглед от книгата.
— Не си спомням да си имал проблеми със зрението — насмешливо каза Майстор Ревел.
— За малкия питам. Виждам го за първи път.
Пак това високомерие на дълголетниците. Виждали сме го това. И как изобщо ме видя, интересно, като и за миг не се откъсна от книгата?