— Онзи трижди проклет вампир!
— Няма да повярваш — смутено отвърна Велес. — Избяга.
— Как така „избяга“? — не разбрах аз. — Къде?!
— В Крайдол.
— Защо?! Аз си мислех, че вече няма да успеем да го откъснем от книгите.
Велес озадачено се почеса по темето.
— И аз така мислех. Но той неочаквано хукна из библиотеката с викове „Той е жив! Той е жив! Не са го изяли!“ А после се втурна през вратата към Крайдол и повече не съм го виждал.
Надявах се, че никой не го е видял там. Макар че едва ли някой ще се учуди на появяването му, все пак вампирите са доста непредсказуеми същества. Виж, ако аз или Наив се появим в Крайдол, това би изглеждало наистина подозрително.
— Жалко — едва успях да кажа аз. — Ние с него трябваше да си поговорим задушевно… ако, разбира се, тези твари имат душа.
— Охо, какъв сериозен тон — учуди се библиотекарят. — С удоволствие бих погледал такъв разговор.
Всъщност сега, когато малко се поуспокоих, вече не бях толкова уверен в силите си. Дори със способностите си към Занаята едва ли щях да съм му сериозен противник.
— Добре де, няма значение — намръщих се аз. — Невил да е идвал?
— Уви.
Както обикновено се случва с мен, в същия момент из библиотеката се разнесе гласът на Невил.
— Ей, Велес, къде си?!
Въздъхнах дълбоко, събирайки сили за предстоящия разговор.
— Изглежда, че исках да чета конско на вампира, а сега ще трябва сам да изтърпя такова — съобщих на Велес.
— В смисъл?
— Сега ще разбереш.
Излязох да посрещна приятеля си и спрях стъписано, като видях в какъв вид беше той. Целият измачкан, в разкъсани и обгорели дрехи, с огромна синина по половината му лице.
— Какво е станало?!
— Зак! — Невил радостно се усмихна, но веднага се намръщи от болка. — Ох. Добре, че те заварих тук. При мен възникнаха някои дребни проблеми…
Той говореше накъсано и изобщо не можеше да си поеме дъх.
Стиснах юмруци.
— Кой те е подредил така?!
Невил предпазливо докосна лицето си и отново се намръщи.
— Точно това не е свързано с нашите проблеми. В Крайдол се появиха твоят чичо и Кейтен.
— Ъ-ъ-ъ… заедно ли? — стъписах се аз.
— Да. Но нещата се оказаха не такива, каквито си мислехме. Майстор Ромиус изобщо не е от лошите. Кейтен е грешал, той сам го призна!
„Брей! — учудено помислих аз. — Първо Кейтен нарича чичо ми предател, после сам опровергава обвиненията си. Направо не знаеш какво да мислиш.“
— И кой от тях те нареди така? — намеси се Велес в разговора.
— Не са те — махна с ръка Невил. — Точно обратното, Ромиус ни помогна, а Кейтен само минаваше оттук, веднага се върна в столицата. Между другото, за връщащите се. Представяш ли си, Стил се побърка!
— Как така се побърка?!
А пък аз наивно си мислех, че животът ни във форта е преситен от събития…
— Първо започна с нещо като раздвоение на личността. Мислехме, че ще му мине, но вчера през нощта нападна пазачите в квартала на друидите и избяга. Наложи се да го гоним из целия град, при това нашият приятел се съпротивляваше яростно — с използване на бойни заклинания и подръчни средства…
— Значи той те е наредил така? — едва ли не в един глас попитахме двамата с Велес.
— Не! — раздразнено отвърна Невил. — Защо само ме прекъсвате? С помощта на Патрулите заловихме Стил и го приспахме. Мелисия казва, че физически той е напълно здрав, но какво става в главата му — това е пълна загадка. Дори не се сещам кой може да му помогне сега. Най-обидното е, че до предишния ден той се държеше напълно нормално, веселеше се в компанията на млади друидки.
Излиза, че двама с Алиса напразно сме рискували живота си и сме обикаляли из световете в търсене на лекарство за него? Едната от двете личности на Стил изобщо не е останала в света на огледалата, а се е скрила някъде и е изчаквала. Значи Фонтанът на съдбата не е помогнал? Или ние сме направили нещо не както трябва. Ох, толкова много въпроси и нито един отговор. Та като стана дума за въпросите…
— И кой те подреди така?!
— Какво все ми досаждаш с тази дреболия?! — избухна обикновено спокойният Невил. — Прокълнатата къща е в обсада!
— Как така в обсада?!
Не, съдейки по всичко, във форт Скол направо си бяхме на почивка. Какво всъщност ставаше тук?!
— Ако не ме прекъсвахте, отдавна щях да съм ви разказал всичко. Стил, докато бягаше от нас из целия град, успял по някакъв начин да се свърже със своите, тоест с шатерци. Първо нападнаха квартала на друидите, където държахме хванатия Стил, но друидите с лекота отблъснаха атаката. После, за да ги отклоним от следата, пренесохме Стил тук.