В този момент наистина започнах да нервнича. Нали смятахме да пазим излекуването на Стил в тайна от всички представители на Академията.
— Ромиус знае ли за Стил?
— Наложи се да му разкажем, имахме нужда от помощта му. Шатерските разузнавачи успяха да ни проследят. Никога не бих си помислил, че в Крайдол има толкова много техни шпиони: граждани, селяни, мъже, жени. Там отвън Ромиус и вампирите от патрула се защитават от трийсет, а може би и от четирийсет души, въоръжени с бойни артефакти.
— Ами стражата?
— Какво могат да направят срещу такава сила? — сви рамене Невил. — Освен това, според Майстор Ромиус, шатерци използват някакъв артефакт, който отклонява вниманието от Прокълнатата къща. Наистина са силни.
— Тогава защо стоим?! — извиках аз, хвърляйки към Велес папката с резултатите от моите анализи. — Да тръгваме веднага!
Ех, жалко, че не успях да взема от Майстор Некор своя артефакт и мъртъвците. Тук щяха да са наистина полезни!
— Извън библиотеката не мога да ви помогна с нищо — обади се зад гърбовете ни Велес. — Единственото, което мога да направя, е да не пускам никого тук. Ако нещата се влошат, връщайте се тук заедно с приятелите си!
Признавам си, мислех да използвам библиотеката за пренос на хора от форта, но не исках да избързвам с разкриването на тайната. Първо трябваше да огледам тук, да разбера какво всъщност става и доколко сериозни са нещата.
Едва минах през вратата, водеща към Прокълнатата къща, и ме блъсна грохота и ехтежа от използваните заклинания, досега надеждно заглушавани от прохода към света на библиотеката. Боят вървеше с пълна сила.
Точно пред нас нисш вампир с униформа на Патрула се биеше с мъж в обикновени градски дрехи. И което беше най-чудно — вампирът очевидно му отстъпваше по скорост! За щастие, шатерецът беше с гръб към нас и затова не успя да избегне хвърленото в гърба му кукри. Странно, но не се замислих нито за секунда — никаква нерешителност, само някакво далечно „минус един“ в ума ми.
— Благодаря, Закари — вежливо се поклони вампирът и хукна надолу по стълбите към шума на битката.
Очевидно леля ми е успяла добре да ги дресира, независимо от твърде краткото време, през което беше тук. Е, и Алиса доста се постара. Явно тайно от мен, а може би и от себе си, се възхищаваше на леля Елиза.
Приближих се до лежащото на пода тяло (най-вероятно мъртво, но нямах време да проверявам) и извадих кукрито от гърба му.
— Имаш ли оръжие? — попитах Невил, забелязвайки, че ръцете му са празни.
— А как иначе.
Невил извади от джоба си къса пръчка и преди да успея да се пошегувам на тази тема, тя за миг се превърна в тояга с дължина човешки бой.
— Подарък от Мелисия — гордо поясни той.
Тъкмо слизахме към залата след вампира, когато на Невил му се наложи да демонстрира уменията си с новия подарък. Срещу нас по стълбите тичаше още един шатерец. Как се досетих, че е такъв ли? Ами кой друг би ни нападал мълчаливо, размахвайки Леден меч? За щастие Невил успя да реагира и блокира атаката с тоягата, а в следващия момент аз се гмурнах под ръката му и замахнах с кукрито към корема му. Само че този път ножът безсилно отскочи от едва забележимото защитно поле, очевидно създадено от някакъв артефакт. От изненадата се поколебах и моментално получих силен удар с крак, който ме отхвърли настрана. Невил напълно успешно се отбраняваше срещу атаките на Ледения меч, тъй като тоягата се оказа по-здрава, отколкото изглеждаше — дървото с лекота устояваше на ударите.
Известно време гледах двубоя им, не знаейки как да се намеся, без да получа тояга или меч по врата. Най-накрая успях да улуча момента и да се престоря, че атакувам с ножа, въпреки че стоях твърде далеч, за да представлявам реална заплаха. Въпреки това шатерецът се разсея и това позволи на Невил да направи добър удар и да запрати противника си в дълъг полет надолу по стълбите.
— В екип, както преди — намигна ми Невил. — Ще ги оправим!
Със закъснение си помислих, че съм екипиран по-добре от приятеля си — все пак още носех металната броня. Добра, лоша — все пак е защита.
— Тръгвам първи! — предупредих Викерс старши. — Ако стане нещо, поне имам броня.
Изтичахме по стълбата, възнамерявайки да се включим в битката, но неволно замръзнахме по средата на пътя, гледайки ставащото в центъра на залата. Силуетът на Ромиус беше едва различим иззад множеството щитове — въздухът около него преливаше от потоци енергия, видими дори с невъоръжено око. Шестима нисши вампири се отбраняваха от десетина души, прикривайки с телата си спящия Стил, здраво овързан със зелена лиана. А около Ромиус стояха шестима шатерци с дълги жезли, изцяло покрити с непонятни руни. Всеки жезъл излъчваше непрекъснат тесен бял лъч в защитния екран на Ромиус. Съдейки по всичко, атакуващите и чичо ми бяха в патова ситуация, но това беше само на пръв поглед.