— Не виждам никакви проблеми с това — отвърна чичо, решавайки да не разпитва за моето придвижване. — И аз възнамерявах да отида във форта веднага след като предадем шатерци на стражата. А и ще е интересно представител на Академията да изучи техните артефакти.
— М-да-а… като спомена Академията… Какво би казал за това, че намерихме и спасихме Стил?
— Помня, че много се притесняваше за него, затова не съм учуден, че това е станало възможно.
— Но… нали няма да предадеш Стил, за да му изтрият отново паметта?
— Разбира се, че не. И защо реши, че са му изтривали нещо?
Аз изумено примигнах:
— Ъ-ъ-ъ… но когато го намерихме, той беше като зеленчук.
— Това — да — съгласи се чичо ми. — Но това не е наказание, никой не му е изтривал паметта. Нашите специалисти се опитваха да разберат методите на шатерци за внедряване на личност, но не се справиха със задачата. За съжаление той просто стана жертва на неуспешен експеримент.
Ох, колко гадно звучи! Особено като се има предвид, че сега и върху мен провеждат експерименти и често се чувствам като нещастна жертва.
— Във всеки случай, официално той просто е изчезнал — продължи чичо ми. — Стил може да остане в квартала на друидите, докато не измислите как да му помогнете. Можете да не се притеснявате за неговата безопасност. Предполагам, че за това нападение шатерци са използвали буквално всичките си агенти.
И те не бяха малко, трябва да отбележа. Интересно, кои бяха всички тези хора? Също такива изменени личности, какъвто някога е бил Стил? И идея си нямах как може да му се помогне сега, след като дори Фонтанът на съдбата пасува.
— Мисля, че трябва да се върнеш във форта — напомни ми чичо. — Можем да продължим разговора тази вечер.
Наистина, нещо се увлякох, а времето си течеше. А и трябва да успокоя Велес, сигурно се притеснява там, в библиотеката.
— Ще сляза долу да проверя как напредват вампирите — деликатно каза чичо и се запъти към вратата на стаята.
Ох, между другото — за вампирите!
— Докато не си тръгнал, още един въпрос… Случайно Велхеор да се е мяркал тук?
— Мислех, че е с вас във форт Скол — озадачено отговори чичо ми, обръщайки се. — Не съм чувал да се е появявал в Крайдол.
— А… е, добре. Тогава довиждане.
Признавам, че нарочно не слязох в залата, за да се сбогувам с Невил. Сега, когато опасността премина, той със сигурност ще попита за брат си, а на мен изобщо не ми се искаше да отговарям на този въпрос. Не сега. По-добре при следващата среща, когато със сигурност ще знам, че с него всичко е наред.
Почаках, докато Ромиус слезе при вампирите, и се шмугнах в скритата врата. Велес ме чакаше, разхождайки се напред-назад.
— Е, какво?! Всичко наред ли е?!
— Отлично — отвърнах аз. — Невил е подценил възможностите на чичо ми; той разхвърля шатерските шпиони като мръсни котета. Макар че — не, лош пример. Жал ми е за котетата. Къде е папката ми?
— Дръж.
Не успях да видя откъде я взе Велес. Според мен тя се появи направо от въздуха.
— Довиждане, Велес. Когато Невил се появи, кажи му, че ще се срещнем с него тук утре вечерта.
— Успех, Закари.
Ох, усещам, че на Майстор Ревел му е писнало да ме чака. Е, добре де — ще измисля нещо, да не ми е за първи път.
Появявайки се в тоалетната на изследователския център, погледнах мимоходом в огледалото и се ужасих: бях целият измачкан, с драскотини по лицето и скъсани ръкави. Изглеждах така, сякаш друидът не е вземал проби от мен, а най-малкото ме е измъчвал. Но времето не чакаше и аз, измивайки се надве-натри, хукнах за срещата с Майстор Ревел.
Отваряйки вратата на тоалетната, с изненада видях десетина души в бели халати. Съдейки по разярените им погледи, чакаха от доста време. Впрочем, след като забелязаха външния ми вид, те моментално смениха злобата с учудване.
— Уф, едва не ме засмука — смутено се усмихнах аз и побързах да се отдалеча колкото се може по-бързо.
Странно, но по пътя към кабинета на плешивия Майстор не мислех за това, че също като мен Майстор Ревел притежава способности към магията на драконите. И дори не за скорошното връщане на способностите ми. Неизвестно защо много силно ме вълнуваше въпросът: и кой все пак е подредил Невил така? Следващият път непременно трябва да го попитам, иначе просто ще умра от любопитство.
Акт втори, опасен
Никога няма да стане велик този, който причинява болка на другите заради собствените си цели. Болката трябва да се причинява единствено за удоволствие и за изкуството!