— Къде се вреш? — лениво се поинтересува един от тях още щом Даркин приближи до сградата.
— Аз такова… представител съм на Ордена — неуверено отвърна вампирът.
— Навъдиха се всякакви Ордени — изръмжа стражът. — Минавай, теб отдавна вече те чакат.
„Каквото искат да ме правят, само дано да ги няма госпожа Елиза или Александър Митис“ — реши Даркин, минавайки покрай стражите.
— Ей, ей, почакайте ме!
Вампирът се обърна и видя тичащ към него Майстор в изтъркана червена ливрея. Суровото набръчкано лице на възрастния човек би изглеждало авторитетно и солидно, ако не беше подозрително хлъзгавия блясък в очите му.
— Майстор Корвил — едва не му се поклони стражът. — Вие както винаги идвате навреме.
„Как така аз съм закъснял, а той е навреме? — възмутено помисли Даркин. — Пак расизъм. Всъщност защо ли го мисля? По-добре изобщо да не бяха ме чакали!“
Майсторът внимателно огледа вампира от глава до пети.
— Теб ли са ми пратили за помощник от Ордена?
— Мен — въздъхна Даркин.
— Значи ще работим заедно — Майсторът протегна ръка. — Майстор Корвил, главен следовател на управлението в Лита.
— Даркин — представи се вампирът, стискайки ръката на новия си познат. — Ръководител на офиса на Ордена в Лита.
На пръв поглед мъжът не правеше впечатление на „най-добрия следовател в столицата“, а по-скоро напомняше на средностатистически поизхабен от живота аристократ, силно пристрастен към алкохола. И дори ливреята на Майстор, която по принцип не се мачкаше и износваше, изглеждаше малко дрипава.
— Да вървим, по пътя ще те въведа в ситуацията — предложи Майсторът и без да дочака отговор, тръгна към входа на сградата.
На Даркин не му остана нищо друго, освен да го последва.
— Складовете слизат още няколко етажа надолу — започна да обяснява Майсторът. — Отвътре всички стени са облицовани с дагор. На всички рафтове, пода и вратите са поставени защитни заклинания. Не бива да забравяме и за защитата от телепортация — невъзможно е да се попадне в сградата или да се напусне с помощта на телепортиране.
— Значи и мишка не може да се вмъкне — заключи Даркин.
— За мишка не знам, но крадците не само са се вмъкнали, но и доста неща са взели на излизане.
— И как са влезли?
— Не се знае.
— А как са излезли?
— Също не се знае. Нали казах, загадка на загадките.
— Чудо — съгласи се Даркин, като мислено вече си избираше място на гробището.
— Чудеса няма — намръщи се Майсторът. — Всичко си има логично обяснение. Ще търсим. Нали неслучайно са те пратили да ми помагаш?
— Ами да, без мен тук явно няма да се справите — усмихна се Даркин, улавяйки в тона на събеседника си неприкрита ироничност, и вече сериозно добави: — Не знам каква ще е ползата от мен, но ще дам всичко от себе си.
„Молят нисш вампир да помогне на Майстор да хване крадци. Накъде върви светът? — помисли си Даркин. — Дори и никой да не ме възприема сериозно, така или иначе… не е за вярване.“
— Полза ще има — увери го Корвил. — Иначе нямаше да те извикам.
— Мисля, че са го направили собствениците на склада заради неустойките в договора…
— Хайде де. Неустойките са за това, да ви смъкнат повече пари за застраховката на откраднатото имущество. Никой не вярва сериозно, че нисшите вампири ще успеят да намерят крадците.
— Тогава защо…
— Ей сега сам ще видиш всичко — увери го Майсторът.
В сградата пазеха още трима стражи, които с готовност и почтителност поздравиха Майстора. Даркин получи само подозрителни погледи и гнусливо свити устни.
— Той е с мен — късо каза Корвил, кимайки към вампира.
Израженията на пазачите изобщо не се промениха, но поне не попречиха на влизането му в охраняваната зона.
Минавайки през къс коридор и неголямо караулно помещение, Майсторът и вампирът попаднаха в самия склад. Устройството на склада толкова впечатли Даркин, че той за известно време застина, оглеждайки с интерес наоколо. Не така си представяше той мястото, съвсем не така. Стените на склада бяха облицовани с тъмен камък, очевидно дагор, а подът се оказа напълно прозрачен. Но най-изненадващото не беше това, а съдържанието на склада — малки кутии, подредени на равни разстояния една от друга.