— После, ще говорим после — не отговори той. — Ей, вие двамата, изкарайте зъбатата яма!
Уау, и труп на „мелачка“ са намерили отнякъде. В действителност това не е яма, а същество с огромна зъбата уста, заравящо се в земята и търпеливо чакащо своята жертва под тънък слой земя или торф. Нещастният пътник минава над притаеното същество и — хоп — пропада до кръста или дори повече право в зъбатата паст. А там вече „ам“ и долната половина на тялото я няма — зъбите на съществото мигновено разкъсват и кости, и желязо. И как не, три реда остри игли… Брр…
В „незаровено“ състояние съществото приличаше на широк метър и половина кожен мях с голям зъбат отвор. Признавам, че си нямах идея как „то“ се придвижва — крака, пипала или нещо подобно не се виждаха.
— Съживявай — нареди ми Майсторът.
Вече научен от горчивия опит, той се присъедини към мен, заставайки на значително разстояние от трупа, и не сгреши — „мехът“ се разлетя на дребни парченца, добавяйки червено към стичащата се зелена слуз.
— Логично — измърмори Майстор Некор. — Ей, изкарайте вълка!
Тази гадина също я бях виждах в зоопарка — най-обикновен иглен вълк. Мъртъв, разбира се. В живо състояние по размер този звяр достигаше до гърдите ми, а лапата му лесно можеше да счупи гръбнака на кон.
— На това би трябвало да проработи — уверено заяви ученият. — Хайде да пробваме.
И наистина, този труп не експлодира, а се запали с вече познатия ми ярко червен огън. Плътта изгоря, дори още по-бързо в сравнение с последния път при скелетите на нещастните Майстори, и пред нас се появи червеният скелет на вълк с мощни челюсти. Съществото застана на четири лапи и някак нелепо помаха с кокалената си опашка.
— Великолепно! — подскочи от радост ученият. — Да видим сега какво може!
— Ъ-ъ-ъ… кученце, седни — неуверено заповядах аз.
Неувереността ми не беше заради послушанието на огромния червен вълк, покрит с остри шипове. Просто не бях сигурен, че матрицата на вложеното в него заклинание ще приеме подобна команда.
Кокаленият вълк седна на задника си и — о, чудо! — въпросително наклони глава.
— Изглежда ти намерихме подходящ пазач — намигна ми Майстор Некор. — По-добре такова сладко кученце, отколкото няколко ходещи по петите ти човешки скелета.
— Нямам нищо против — с готовност се съгласих аз.
Според мен такова „кученце“ изглеждаше дори по-страшно, отколкото обичайните човешки скелети. Въпреки че за мен скелетите бяха станали обичайни едва след разходката през Великото гробище и земите на вампирите. Успях да се нагледам дотам, че вече „ми беше все едно“.
— Тогава човешките скелети ще остават при мен в лабораторията — радостно се усмихна ученият.
Ама че хитрец.
— Да видим какви команди има още в матрицата му — предложих аз.
Трябва да призная, че вълкът успя много да ни изненада. Не знам от какво се беше ръководил създателят на артефакта, но вложеното в четирикракия приятел заклинание съществено се различаваше от тези, които управляваха човешките скелети. Той разбираше абсолютно всички команди, характерни за обучени кучета и питомни домашни животни. В Лита аристократите често отглеждаха пухкави, пернати, а понякога и люспести домашни любимци и дори наемаха друиди специално, за да ги обучат на добри маниери. Между другото, в столицата дори беше открита цяла мрежа от фирми, предоставящи подобни услуги, и друидите печелеха добре от това. И признавам, техните услуги си струваха парите. Виждал съм какво правеше малкият пухкав коан на бившата ми приятелка Лиз — май само да готви не можеше! Носеше чехли и почти всякакви други предмети, стига да имаше сила да ги вдигне, премяташе се през глава, подскачаше, преструваше се на умрял. Вярно, че това се обясняваше и с природната предразположеност на коаните към емпатията, но ето че и моят нов любимец можеше да възприема мислени команди. Вълкът ходеше на задни крака, скачаше, премяташе се, само глас нямаше по очевидни причини. А ноктите му се оказаха толкова силни, че той само за пет минути успя да изрови неголяма дупка направо в каменния под.
— Чудесен домашен любимец.
Вече се представях как ще го покажа на приятелите си и най-вече на „водните“. Трябваше само да подбера такъв момент, че появата на „кученцето“ да изглежда наистина ефектна.
— Само не забравяй, че това все пак не е живо същество — напомни Майстор Некор. — Не се отнасяй с него като с домашно кученце.
Охо, я го виж ти. Макар че си признавам, вече си представях как скелетът спи пред вратата и охранява съня ни. Е, или че се преструва на заспал.