— Ще те нарека…
Не се виждах в огледало, но се обзалагам, че усмивката ми изглежда зловеща.
— Велхеор, съкратено — Велик.
— Какво те накара да избереш точно това име? — с любопитство попита Майсторът.
— В чест на един… не точно приятел, а да кажем, познат. Ще ми е приятно да ги командвам. Велхеор, седни! Велхеор, изпълнявай!
Приятно е, дракон да ме одере!
— Е, хайде да ти видим питомеца в действие.
Отначало решихме да организираме бой на Велик със „скокливкото“, който се отнасяше към първия тип същества, живеещи в Прокълнатите земи и хранещи се основно с плът. Седейки в засада, „скокливкото“ напомняше на „мелачката“ — също такава зъбата яма, само че за разлика от „мелачката“ той можеше да настигне жертвата си сам, придвижвайки се с гигантски скокове. Сега той изглеждаше не така зловещо и се различаваше от „мяха“ единствено с наличието на мощни лапи.
Помощниците отвориха клетката с чудовището и бързо отскочиха встрани, преди „скокливкото“ бавно да изпълзи на свобода.
Ние стояхме на безопасно разстояние, освен това благоразумно се бяхме скрили зад двама Майстори в пълно бойно снаряжение.
— Дръж! — заповядах на Велик, мислено посочвайки към „скокливкото“.
И вълкът се втурна към противника си. Много бързо, трябва да отбележа. Само че „скокливкото“ се оказа още по-бърз, направи изненадваш скок напред, разтвори уста и глътна Велик.
— Може би леко сме го надценили? — озадачено се намръщи Майстор Некор. — Жалко за кученцето, нищо, че не беше живо.
Но преди да успея да отговоря, „скокливкото“ се пръсна на малки парченца, сякаш взривен от мощно заклинание. Интересно, че по костите на Велик липсваха дори кафявите петна полутечна маса, играеща ролята на кръв при „скокливкото“.
— Не подценявай моя Велхеорчо — доволно се ухилих аз.
Сега дойде ред на каменната топка. Честно казано, не си спомнях „официалното“ име на това нещо, а справочникът, естествено, бях забравил у дома. Отличителна черта на съществата от втори вид, хранещи се с енергия, беше пълният имунитет към магически атаки. Освен това, като правило, те бяха или добре защитени от физическа атака, или напълно безчувствени към нея. Разбира се, вълкът можеше да раздроби тази каменна топка с помощта на вече демонстрираните ни нокти, но нас сега ни интересуваше не това. Въпросът беше ще може ли вложеното в костите заклинание да издържи на опитите на обитателя на Прокълнатите земи да изсмуче цялата му енергия?
Да се справят с каменното създание в случай, че то се измъкне на свобода, нямаше да е толкова лесно, затова го вкараха в голяма клетка. Пуснахме вълка вътре, бързо затворихме вратата след него и аз му заповядах да разкъса камъка на парчета.
Бях леко нервен, страхувайки се за току-що придобития домашен любимец и за положението си сред скаутите. Нали ако моите неживи успеят да се справят с всяко от съществата в Прокълнатите земи, това съществено ще облекчи живота ни. Какво говоря, тогава ще е възможно изцяло да прочистим Прокълнатите земи!
Докато размишлявах, вълкът се втурна към каменното създание и започна яростно да го разкъсва, или по-скоро, да го раздробява. И очевидно не се поддаваше на силата му.
— Браво! — не сдържах аз радостното си възклицание.
Велик се справи с каменната топка само за няколко минути. По цялата клетка останаха да се търкалят парченца камък, а вълкът по моя команда изкърти вратата на клетката, притича и седна в краката ми.
— Слушай, трябва да се направят още от тези! — емоционално заяви Майсторът. — Искам да проведа множество тестове на това чудо!
— Разбирам — въздъхнах аз.
Излишно е да казвам, че напуснах лабораторията чак вечерта. На колана ми отново висеше червения череп, а до мен крачеше огромен скелет на вълк. Денят се оказа по-натоварен дори от вчерашния, затова и самочувствието ми беше ниско. Вярно, настроението ми се вдигаше малко от моя нов питомец, принуждаващ идващите насреща ни патрули ужасени да отскачат настрана и да се хващат за оръжията. Не веднъж трябваше да показвам подписания от Майстор Некор документ, даващ ми право на моя прекрасен домашен любимец. Учудващо, че никой не си изтърва нервите да хвърли някое заклинание преди да започне да задава въпроси, все пак военното обучение си личеше.
Появата ми в трапезарията се получи наистина триумфална. Жалко само, че дойдох почти при затваряне и да оценят Велик можаха само няколко десетки Майстори, начело с моите приятели.