— Не ни пускат при него — веднага стана тъжен Чез. — Казват, че още не е дошъл в съзнание, но всичко щяло да бъде наред. Възможно е просто да ни успокояват…
Нещо не им върви на тези, които са близо до мен: Невил прегоря, Стил полудя, Наив влезе в болница. Добре, че поне с Чез и Алиса засега всичко е наред… засега…
— Ако друидите успеят да се справят с кръвта на дракона, ще излекуват Наив. Още повече че доколкото разбрах, вече са се справили с въздействието на артефактите и сега то не е проблем.
— Би било добре — все така отвлечено каза Алиса. — Че то сраженията дори не са започнали, а вече останахме само трима…
Ох, тя буквално четеше мислите ми. В края на краищата, ако аз съм Човек на съдбата, тогава именно аз съм виновен за всичко, случващо се наоколо. Въпреки че за Стил все пак не съм сигурен, едва ли бих могъл да провокирам нападение над Академията…
— Какво сте увесили носове! — с преувеличен оптимизъм заяви Чез. — Я се усмихнете!
— Ние сме весели — вяло отговорихме ние с Алиса в нестроен хор.
— Всичко ще бъде наред! Наив ще се възстанови, брат му, като се срещнем, ще ми перне един по врата, а след това ще ми прости, и всички ние ще си живеем щастливо, и войната ще спечелим.
Разбира се, така ще бъде. Със сигурност поне онази част, където Невил перва Чез по врата…
Постояхме още малко в столовата, обсъждайки създалата се ситуация, и решихме да се приберем в стаята, за да се опитаме да поспим преди поредния наситен със събития ден. Кокаленият вълк ситнеше зад нас, за да не изнервя излишно патрулите.
— Оп-па, виж кой чака на входа.
Разбира се, това бяха нашите заклети „приятели“. Очевидно бяха сериозно притеснени от сутрешното ми напускане на столовата. Логично, между другото, на тяхно място аз също щях да бъда притеснен.
— Ох, ще им го върна за Невил — изръмжа Чез.
— Спокойно — хвана го за рамото Алиса. — Да не слизаме до тяхното ниво.
Наистина не ми се искаше да се бием точно пред казармата. Едно е — пълноценен двубой, а съвсем друго — глупаво сбиване като това, което организираха снощи „водните“. От друга страна, трябваше някак си да ги принудим да отстъпят, а и да ги накараме да си платят за това, което се случи с Наив.
Мислено заповядах на Велик да стои по-назад и да не се показва, докато не настъпи подходящ момент.
С приближаването към казармата все по-ясно виждах лицата на Ейнджъл и компания и все повече се вбесявах. Какви самодоволни копелета — стоят и се хилят. Повече няма да им позволя да нараняват моите приятели! Абсолютно на никой няма да позволя. Играта приключи и честно казано, трябваше да направя това много отдавна.
— Леле, какво украшение си има Зак на пояса — насмешливо отбеляза Ейнджъл, когато приближихме до входа на казармата. — Черепът на любимата баба?
Ленс и останалите „водни“ подкрепиха със смях шегичката на приятеля си.
— Имам си такова хоби — да колекционирам черепите на враговете си — криво се усмихнах аз. — Този навремето също много ме дразнеше. Между другото, като гледам формата на черепа ти, ще изглеждате страхотно един до друг.
— Уау, май не можеш да се успокоиш? — сви устни в тънка линия синът на главния съветник. — Може би пак искаш да си го получиш? Нали са ти останали още няколко приятели, които да попаднат вместо теб в болницата.
— Да видим кой от нас ще се окаже в болница — тихо изсъска Алиса, оголвайки зъби. — Все още имаме да ви връщаме, изроди…
А само преди няколко минути молеше Чез да се контролира. Признавам, че и аз самият едва запазвах спокойствие, пред очите ми постоянно беше лежащият в болница Наив. Неотдавнашният сблъсък завърши твърде плачевно за нас, и то изцяло по моя вина. Не можах да го защитя заради глупавата загуба на способности. И ето сега Ейнджъл отново искаше да се възползва от моята слабост. Какво пък, нека опита…
— Знаеш ли, бих могъл за пореден път да започна да си меря силите, да организирам дуели — стараех се гласът ми да звучи равен и спокоен, — или, както постъпихте вие, да ви причакам един по един… но аз ще направя нещо по-лесно.
Мислено заповядах на вълка да дойде при мен.
— Какво е това нещо?! — изпищя и отскочи Ейнджъл.
— Да не мислиш, че ще ни изплашиш със своето зверче? — изсумтя Ленс, но въпреки това също направи крачка назад.
— О, това е особено зверче — усмихнах се аз и мислено казах на вълка да се приближи до мен и да седне. — Запознайте се с моя телохранител. Може би не са ви информирали — а и защо ли? — от известно време насам аз съм най-добрият некромант в Академията.