— Лъжец — обади се Алик. — От целия ни курс само пет ученика имаха способности към некромантията и ти не беше сред тях. Виж, твоята приятелка се споменаваше, но способностите й са малки.
— Виж кой говори — изсумтя вампирката. — На упражненията едва успя да съживиш плъх, а и той на никаква команда не се подчини.
Кога е успяла и часове по некромантия да посещава? Мен никъде не са ме канили…
— Самата бездарност си! — озъби се Алик.
Очевидно постиженията в некромантията или магията като цяло бяха болна тема за него, тъй като преди не се включваше в словесните ни сблъсъци. Мълчеше и се правеше на умен.
— И така, да се върнем към моя прекрасен домашен любимец — намесих се аз в словесната им престрелка. — Ако дори само още веднъж се закачите с някой от нас, ще направя така, че животът ви ще се превърне в истински кошмар. Ще насъскам не само това сладко вълче, но и много други неживи. Как мислите, дали ги има в околностите на форта? Те ще ви преследват, ще ви чакат в тъмното, ще се промъкват в стаята ви и ще се притаяват под леглото ви.
— Развесели ни — проточи Ленс. — Некромантията отдавна не се използва по време на битка, защото неживите са прекалено слаби и не си струват енергията, изразходвана за тях. Мислиш, че този кучешки скелет може да изплаши някого?
Мислено заповядах на вълка да застане между нас и „водните“.
— Не стана ли малко по-страшно?
— Кажи сбогом на своето зверче — засмя се Ейнджъл. — Момчета, хайде да унищожим тази гнусотия!
Очевидно практическото обучение във форта не беше минало напразно. Иначе как толкова лесно щяха да създадат огромна Огнена топка? Явно със съвместни усилия. Дракон да ги одере, сякаш нарочно използват нашата стихия! Отново!
Алиса и Чез се хвърлиха настрани, за да не ги засегне заклинанието. В същия миг Велик скочи към Огнената топка, за да ни прикрие. Предполагам „водните“ са мислели, че костите на неживия мигновено ще изгорят в пламъците, но аз знаех, че всичко ще бъде различно. Затова останах на място, въпреки че това ми струваше известни усилия.
Огънят обхвана кокаления Велхеор, но вместо да го изгори, почти мигновено бе абсорбиран. Изчезна, без да остави и следа.
— Искате ли да опитате отново? — криво се усмихнах аз. — Забравих да спомена, че моите неживи са малко по-различни от обичайните, магията не може да ги спре.
По моя мислена команда вълкът скочи върху Ейнджъл, повали го на земята и застана над него, приковавайки го към земята с лапа.
— Така че ви повтарям, на всички вас — аз бавно обходих с поглед петорката „водни“ — ще станете постоянно присъствие в болницата, ако не спрете да се мяркате пред очите ни.
Колкото и да е странно, цялата петорка, начело с лежащия на земята Ейнджъл Митис, притихнаха и дори не се опитаха отново да използват магия. Явно бяха изпаднали в шок…
— А това е — заповядах на вълка да прекара нокът по бузата на синчето на Митис, — за да помниш моето предупреждение.
Земята под краката ни внезапно затрепери и точно между нас и „водните“ се появи малка пукнатина. Преди да успея да реагирам по някакъв начин на това неочаквано явление, пред мен се появи сержант Торн.
— Никой да не мърда!
Най-невероятното беше, че той буквално излезе от земята. Да, в най-прекия смисъл на думата изникна от нея точно между мен и Ейнджъл.
— Използването на бойни заклинания извън учебните зони е забранено!
— Не гледайте мен, аз дори способности нямам — размахах ръце аз, като все още не вярвах на видяното.
— Затова пък той има — обвинително тикна пръст във вълка сержантът. — И кой се е сетил да ти даде разрешение да се разхождаш свободно с това създание?
Бързо заповядах на Велик да пусне Ейнджъл и да се скрие зад гърба ми.
— Майстор Ревел — отговорих с готовност.
— Това беше риторичен въпрос! Така, вие петимата — той ядосано се втренчи във „водните“. — Ще обновявате заклинанието на защитния контур още една седмица.
Стоящият зад гърба на сержанта Чез беззвучно се захили.
— А вие тримата — рязко се обърна сержантът. — Две седмици в кухнята!
— Това е бабешко наказание! — обиди се Чез. — Нека по-добре и аз да зареждам тези ваши контури! Не искам в кухнята!
— Три седмици! — ревна сержантът. — А сега бегом по стаите да спите!
Ние с „водните“ се юрнахме към казармата, временно забравяйки разногласията си — никой не искаше да получи увеличение на наказанието. Но след като веднъж се оказахме в стаята си, можахме да се успокоим малко и да си поемем дъх. Бронята веднага бе засилена в ъгъла на стаята.