Второ, в Крайдол неочаквано пристигна комисия от Академията, чието първо желание бе да ни изгони от Прокълнатата къща. Тъй като тя поначало беше определена като място за настаняване на Патрула, всички разходи по възстановяването на сградата бяха поети от Академията. Разбира се, идеята да се разделим с мястото, където се намираше входа към Великата библиотека и беше разположен Фонтанът на съдбата, на нас съвсем не ни хареса. Така че сигурно щяхме да се разделим със старателно възстановения дом, ако неочаквано не ни се беше притекъл на помощ началникът на стражата Витор, който се оказа стар приятел на леля Елиза. Той заяви, че къщата е била дадена на Академията само за временно ползване, но фактически все още е собственост на града. И тук аз за пореден път се убедих колко е полезно да се поддържат добри отношения с леля — тя някак си успя да купи Прокълнатата къща със задна дата! Наложи се само да покрие разходите на Академията за ремонт и сградата вече беше част от собствеността на Висок дом Никерс. Наред с редица други сгради, купени за откриване на офиси на Ордена във всички градове на Империята. Моята спонтанна идея изведнъж толкова се беше харесала на леля ми, че тя започна наистина колосална дейност. Мисля, че тази властна жена веднага видя всички възможни ползи за Дом Никерс и сега развиваше дейността на Ордена по известен само на нея сценарий. Дори да си представя не можех, че е възможно за толкова кратко време да се променят толкова много от законите на Империята. Непоклатимите закони се пренаписваха буквално в движение в съответствие с плановете на пробивната ми леличка. Ако леля Елиза отговаряше със същото усърдие и на въпросите ми за моето семейство, тогава щастието ми нямаше да има граници. За съжаление, когато се опитвах да говоря за родителите си и за блокирането на способностите ми, леля веднага сменяше темата или изчезваше, оправдавайки се със спешна работа. Историята на семейството ме интересуваше и в светлината на странното послание, получено в замъка на Бойния клан. От него излизаше, че полуделият Майстор, предишният собственик на Прокълнатата къща, е мой роднина, може би дори е самият брат на баща ми, на когото съм кръстен. Тази тайна все още ми предстоеше да разгадая…
И на трето място, моят проблем с внезапната загуба на способностите. Изцяло и безусловно. Велес дни и нощи се рови в библиотеката, опитвайки се да намери някакво решение, но изводът беше един — черепът беше взел своето и нямаше да го върне. От този факт настроението ми изобщо не се подобряваше, особено в светлината на предстоящото заминаване към форт Скол. Много скорошно заминаване…
— Още колко време остана? — попита Чез, протягайки се сладко в креслото.
— Сякаш не знаеш — изсумтя Алиса. — Два часа.
Вампирката се беше разположила удобно на подлакътника на съседното кресло и бавно отпиваше као. Ние с Чез, Алиса и Велхеор почивахме в очакване на братя Викерс, наслаждавайки се на последните мигове свобода и живителни глътки гореща напитка. Едва ли във форта щяха да ни глезят с елитни напитки…
— След два часа вече ще бъдем дребна частица от най-сложното сплитане на магията на кръвта, наречено „война“ — издекламира Велхеор.
Говорейки за нашата петорка, наум добавях и шести участник в предстоящото пътуване — Велхеор. Друго можеше и да пропусне, но война просто нямаше как.
— Не искам да бъда дребна частица — намръщи се Чез.
— Колкото по-дребна частица си от войната, толкова по-добре за теб — уверих приятеля си. — Лично аз бих предпочел изобщо да нямам отношение към нея.
Чез се засмя:
— И това ми го казва повелителят на мъртъвците, разрушил замъка на бойния клан.
— Ох, не ми го напомняй — намръщих се аз. — А и замъкът си беше цял, когато си тръгнахме, не преувеличавай.
Алиса успокоително ме погали по рамото.
— Може пък Велес да намери начин да се отървеш от черепа?
Неволно посегнах към висящия на колана ми артефакт, но веднага отдръпнах ръката си. В последно време имах много трудности с това чудо. Търсенето на информация във Великата библиотека не даде никакъв резултат и се наложи ние да правим собствени опити — опитахме се да унищожим артефакта, за да прекъснем връзката, която ме свързваше с него, или да я прехвърлим на някой друг. Но всичко беше напразно — артефактът се оказа костелив орех, както буквално, така и в преносен смисъл.