Началникът на службата по сигурност си замина, а ние още дълго време не успяхме да стигнем до столовата, изслушвайки инструкциите на скаутите. Последният инструктаж щеше да се проведе късно вечерта, но сега решиха да ни напомнят за всички правила за действие в Прокълнатите земи. Макар че нощното патрулиране не предполагаше навлизане в опасната територия, то все пак си оставаше сериозна задача. Отлично помнех скелетите в лабораторията, създадени от излезли на подобна разходка Майстори. Момчетата се отпуснали и ето как приключило всичко. Единственото, което така и не разбрах, беше защо ни изпратиха да патрулираме без да ни наблюдава някой опитен скаут. Дори Майстор Ревел да искаше да ми осигури стресова ситуация, не бива да забравяме за опасностите!
Когато най-накрая стигнахме столовата, Наив още беше там, поглъщайки с увлечение далеч не първата порция късен обяд, успял плавно да премине в ранна вечеря. Нашият приятел изглеждаше малко непривично, сякаш беше отслабнал с двайсет килограма. Изглежда, независимо от всичките знания на друидите и неговата собствена регенерация, лечението беше изсмукало от Викерс младши доста сили.
— Привет, приятели! — радостно ни поздрави Наив. — Спал съм два дена, представяте ли си!
— Наясно сме — отвърнах аз, усмихвайки се топло.
Алиса прегърна Викерс младши и го млясна по бузата.
— Радвам се, че с теб всичко е наред. Така е, нали?
— Да-да — леко виновно се усмихна Наив. — Ой, а това кученце какво е?
Това беше типично за него — не забеляза вълчия скелет, докато той не седна право пред него.
— Моят домашен любимец — с усмивка поясних аз. — Помниш ли опитите по некромантия в изследователския център? Това е резултатът.
— Изглежда заплашително! — възхити се Наив. — И аз имам новини: отново вземам онези хапчета и пак съм такъв, както бях преди.
Непривично мълчаливия Чез се въртеше зад гърба ми и се обади оттам:
— И правилно, такъв повече ни харесваш.
— Благодаря — смути се Викерс младши.
— И такова… — Чез надникна иззад рамото ми. — Глупаво се получи с тези хапчета… Извинявай.
— Глупаво, и още как — не пропусна да го смъмри вампирката. — Само на безмозъчен идиот може да хрумне подобно нещо.
— Добре де, стига вече — не издържах аз. — Важното е, че сега всичко е наред.
— Да! — радостно каза Наив, отмествайки четвъртата чиния и протягайки се за петата. — Нека отпразнуваме нашето събиране, като… — той погледна през прозореца, зад който вече се смрачаваше — вечеряме!
Ако трябва да съм честен, и аз вече обмислях дали да не хапна нещо. Наив поглъщаше местните варива с такъв апетит, че не се сдържахме и си поръчахме и ние. Странно, но дори работата в смрадливата кухня вече беше забравена и изобщо не повлия на апетита ни. По време на вечерята ние един след друг разказвахме на приятеля си за последните събития, включително и за предстоящото патрулиране. Наив кимаше с пълна уста, омитайки чиния след чиния. Всъщност апетитът му вече премина всяка граница на разумното, но не му досаждахме с въпроси — кой знае какво са му правили друидите по време на лечението.
А после по някакъв странен начин се получи така, че Чез и Наив останаха в столовата, а ние с Алиса се отправихме към стаята си. Честно казано, вече бях забравил за молбата си, но Чез изпълни обещанието си.
— Нима сме сами? — усмихна се Алиса, затваряйки вратата след себе си. — Не мога да повярвам.
— И аз — съгласих се, прегръщайки я през талията.
Нямаше никакво притеснение, сякаш се разбирахме без думи. А и думите са излишни, когато…
— Добре, че остави Велик отвън — прошепна ми вампирката и леко ме ухапа по устната. — Щях да се притеснявам от него.
Зад вратата се чуха бързи крачки и припряно почукване.
— Ей, Зак!
Изглежда похвалите ми към Чез бяха прибързани. Не издържа, дракон го взел!
— Какво?! — изръмжах аз, продължавайки да прегръщам Алиса.
— Още ли сте облечени?!
— Чез, ще дойда и ще те смачкам! Иди се разходи! — изръмжа Алиса и се впи в устните ми в толкова страстна целувка, сякаш това бяха последните мигове от живота ни.
— Това е много важно! — продължаваше да блъска по вратата Чез. — Ако някой не е облечен, не съм виновен. Влизам!
— Ох, какви сте ми бавнички — ехидно се ухили приятелят ми, виждайки вампирката в обятията ми. — Дойдох, защото тук някой те търси. Исках да те предупредя…