Иззад рамото му надникна красиво бледо личице.
— Закари, скъпи, толкова ми беше мъчно за теб, че реших да ти дойда на гости.
Оп-па…
— Итания?! — стъписах се аз.
Трябва ли да казвам, че Висшата вампирка изглеждаше умопомрачително: в черна прилепнала рокля, изящна, женствена и сексуална до умопомрачение.
— … но не успях — завърши със закъснение фразата си Чез.
Погледът му се стрелкаше от Алиса към гостенката и обратно, а към мен се опитваше изобщо да не поглежда. Мисля, че бързо разбра каква грешка е направил и сега се разкъсваше между желанието да си плюе на петите и да остане да наблюдава следващите действия.
— Тази пък коя е? — подозрително присви очи Алиса.
Почувствах как ръката й стиска рамото ми със сила, достъпна само за вампирите.
— Ъ… Кхм… Жената на Велхеор — бързо се опомних аз.
— Бившата — скромно изпърха с клепачи Итания и моментално заби погледа си в Алиса: — А тази коя е?
— Алиса, моята… Кхм…
В този момент се поколебах, не знаейки как точно да определя статуса й.
— Неговото момиче — рязко отвърна вместо мен Алиса, награждавайки ме с убийствен поглед.
Ох, причината не е в неувереността! Просто още не съм свикнал да казвам това на глас… Сега ще се наложи още дълго да доказвам, че не съм мръсник.
— О, значи ти си внучката на Келнмиир — усмихна се Итания. — Да, приличаш на сестрата на Велхеор.
Тя направи пауза, оглеждайки Алиса от главата до петите с такъв поглед, сякаш си избираше кокошка на пазара.
— Макар че тя, общо взето, беше по-красива.
— Пфу — изпръхтя Алиса. — Сигурна ли си? Кога е било това, преди няколко хиляди години? Паметта може да те подведе. Старост — нерадост, нали знаеш.
Обстановката явно се нажежаваше. Никога не съм виждал бой между две вампирки и, ако трябва да съм честен, не горях от желание да виждам.
— Итания, какво всъщност правиш във форта? — побързах да сменя темата на разговора.
— Двамата с Велхеор се измъкнахте от замъка без дори да се сбогувате — обидено нацупи устни вампирката. — Реших да ви намеря и да ви благодаря за това, че решихте нашия проблем с неживите. Е, и да ви предупредя за обидените сеонци, които обикалят целите Погранични области, за да ви търсят. Впрочем, можеш да бъдеш спокоен — Велхеор го разпознаха лесно, но няма откъде да знаят за твоето участие в нападението.
Вече бях забравил за пътешествието ни в земите на вампирите. Струваше ми се, че е минала цяла вечност, откакто двамата с Велхеор излязохме от Великото гробище и се отправихме към полуразрушения му замък.
— И дойде тук само заради това? — не повярвах аз.
— Разбира се! — увери ме вампирката. — Е, освен това съм официален представител на клана Хеор, изпратен във форт Скол като наблюдател, но това са подробности.
Уф… е, това не е толкова страшно. Ако беше изминала този път само за да се срещне с мен, щях наистина да се уплаша.
— Ще ни помогнете ли във войната с Халифата? — намеси се Чез.
— Всичко е възможно — кадифено проточи Итания. — Ако се договорим. Между другото, къде е Велхеор? Исках да се срещна и с него.
— Преди няколко дни замина по работа; каза, че може да не го чакаме — с готовност отвърнах аз.
— Сякаш е знаел, че ще дойда, гадината — сърдечно изруга вампирката и моментално смени темата: — Между другото, каква е тази прекрасна кокалена скулптурка?
— Скелет на обитател на Прокълнатите земи — подчертано хладно отвърна Алиса. — И е тук не за красота, а като пазач срещу нежелани посетители.
Итания прокара ръка по черепа на кокаления вълк.
— Искам един такъв в замъка си, а още по-добре — десетина. Ще изглеждат направо страхотно в спалнята.
— Извращение — изсумтя Алиса.
— О-о, да — с лекота се съгласи вампирката. — Добре, момичета и момчета, днес имам много работа, но непременно ще се видим пак — тя ми намигна. — Особено с теб, Зак.
Алиса стисна рамото ми с такава сила, че дори не успях да проговоря. Итания вече беше изчезнала в края на коридора, а моето момиче продължаваше да стиска рамото ми като в менгеме.
— Алиса, всеки момент ще ми откъснеш ръката — изхриптях аз.
— Това и заслужаваш! — каза Алиса, но въпреки това пусна ръката ми. — Така зяпаше тази… бабичка!
— Защо бабичка? Нали видя какви са й…
Чез направи характерно описателно движение с ръце. Изглежда искрено се забавляваше от ставащото и не мислеше да застава на моя страна. Някой явно е забравил да му съобщи за съществуването на мъжка солидарност.