Защитната полоса преодоляхме доста бързо. Тъмната маса на дърветата надвисна над нас, принуждавайки ни да спрем нерешително на няколко крачки от гората. Шумоленето на листата и крясъците на нощните създания идваха до нас сякаш от друг свят. Някъде наблизо скърцаше с могъщи челюсти Търкалящ-се-камък, в светлината на двете луни проблесна коремче на летяща Огледална пиявица.
— Ох, дракон да ме одере, каквото искахме, това и получихме — въздъхнах аз. — Тук сме. Ако Велхеор беше с нас, би казал нещо от рода на… — опитах се да подражавам на маниера му: — Усещате ли тази миризма? Това е ловният дух.
— Май някой се е изходил тук — намръщи се Чез. — И като гледам размера на купчината… Да се махаме оттук, а?
Само няколко крачки и се оказахме в доста гъста, макар и не особено висока гора.
— Ще вървя първа — напомни Алиса.
Още сутринта бяхме отработили реда при придвижване в Прокълнатите земи. Отпред върви Алиса, тъй като вампирският й слух беше много по-добър от нашия, после аз с кокаления вълк, а колоната се затваря от Чез, използващ Истинското зрение, и Наив, който ще наблюдава пространството над нас. Решихме да не пускаме вълка напред, тъй като той просто не умееше да заобикаля опасностите и само щеше да вдига излишен шум.
— Бъди внимателна — помолих вампирката, с което веднага си спечелих недоволния й поглед.
— Винаги съм внимателна.
Придвижвахме се много бавно през гората, повтаряйки буквално всяко движение на Алиса. Шега ли е — да попаднеш в лапите на някое същество само защото не си прекрачил някоя малка неравност. Неравността както и да е, тя поне можеше да се види, но какво да правим със съществата с магически произход?
— Загубихме ли се вече? — озъртайки се, нервно попита Наив.
— Всичко е наред — увери го Чез. — На занятията ни предупреждаваха за този ефект.
Уж нищо страшно не се е случило, но това хитро местенце си имаше свой собствен подъл характер — само да пристъпиш в Прокълнатите земи, и външният свят сякаш изчезваше. Тоест подминаваш две дървета и изведнъж установяваш, че фортът вече не се вижда.
— Бъдете по-внимателни тук — внезапно каза Алиса.
На няколко пъти вампирката правеше непонятни движения с тяло: някъде се навеждаше, а другаде рязко сменяше посоката или прескачаше през напълно равно място. Но нямахме никакви причини да не й се доверяваме, а скоро и самият аз почти започнах да различавам отделни признаци на притаилите се същества. Например ето тук, където Алиса рязко се обърна и заобиколи поляната в широка дъга, усетих сладникаво-гадната миризма на разлагаща се плът — това беше от скрилия се в земята „мях“, който постепенно смилаше плячката си. Надявам се, че не е бил някой от обитателите на форт Скол.
Първата „сигналка“ се намираше само на стотина крачки от форта, но вървяхме до нея в продължение на двадесет минути. Да, в такава гора няма да оцелееш много с тичане. Може би и ние малко се презастраховахме, но затова пък до момента минавахме без изненади.
— „Сигналката“ се е изтощила — в движение определи Чез. — Ще я презаредя и може да продължим нататък.
Сигналните заклинания трябваше постоянно да се презареждат по простата причина, че не биваше да им се влага много енергия, за да не привличат вниманието на ловуващите подобни вкусотии създания. Бяха настроени единствено за хора, тъй като никой не се интересуваше особено от придвижването на коренните обитатели на Прокълнатите земи.
Следващите шест „сигналки“ също се оказаха непокътнати, трябваше само да се презаредят. Но седмата просто липсваше.
— Някой я е изял — логично реши Чез.
Ако сигналното заклинание се беше задействало от човек, във форта със сигурност щяха да забележат, а на мястото на „сигналката“ щеше да остане едва забележима следа. Всъщност това беше дори смешно — във време, когато развитието на Занаята позволяваше да се създават сложни алармени системи с мигновено оповестяване, тук трябваше да се използват допотопни заклинания, като едва ли не напълно се загърбваха мрежовите технологии.
От нас четиримата с капани можеха да се занимават само Алиса и Чез, а ние с Наив ги подсигурявахме, като внимателно оглеждахме наоколо. Стараех се през цялото време да държа кокаления вълк до себе си, готов във всеки момент да му дам мислена заповед за атака.
— Всичко изглежда прекалено добре — сподели подозренията си с мен Алиса. — Като знам твоя „късмет“, време е да се готвим за сериозни неприятности.