— Като стана дума за черепа… — Алиса някак подозрително силно стисна рамото ми. — Ти каза, че черепът отнема най-ценното на един човек в замяна на възможността да ползва силата му, нали?
— Това не го казах аз, а Велес — уточних спокойно. — Черепът на некроманта Не-знам-си-кой незнайно как се е появил при нас от друг свят. В него са концентрирани всички знания и умения на стария некромант. И да, в замяна на тази чудовищна сила артефактът отнема най-ценното. В моя случай това се оказа способността ми към Занаята.
Алиса внимателно ме погледна в очите и тихо попита:
— Значи за теб това е най-ценното?
Чез изразително прекара пръст през гърлото си, намеквайки ми за предстоящите проблеми.
— Е, така е решил артефактът — отговорих неуверено.
— А аз защо си мислех — мно-ого бавно започна вампирката, — че за теб най-ценното съм аз.
„Кхъ, ето какво е имала предвид! — загрях със закъснение. — Ох, тази женска логика…“
— Разбира се, за мен ти си най-ценното нещо на света — казах бързо. — Кой го знае какви съображения си има този артефакт…
— Да бе, измисляй си сега — нацупи се Алиса.
— Ох, Алиса. Искаш да кажеш, че ако артефактът беше взел от мен любовта ми към теб, тогава всичко щеше да е наред? Щеше ли да си доволна?
— Не, но…
— Алиса! — неочаквано рязко извика Велхеор. — Стига си пилила мозъка на момчето!
Вампирката веднага замълча, по-скоро от изненада, отколкото от угризения на съвестта. И аз самият не знаех какво да кажа, поразен от застъпничеството на Велхеор. Впрочем, той бързо се поправи…
— Повярвай ми, Зак мисли само за теб, дори на бившата ми съпруга устоя.
— Какво значи „устоя“? — опасно се намръщи Алиса. — Имаше ли някакви попълзновения от нейна страна?
Когато разказвах на приятелите си за приключенията в земята на вампирите, някак си не споменах за прекомерния интерес на госпожа Итания към моята скромна персона. Затова пък Велхеор не пропусна да го каже на Алиса, при това избра най-подходящото време. Оставаше само да кажа на вампирката за неочакваната нощна целувка, и във форт Скол щяха да ме доставят на части.
— Е, прояви някакъв интерес към мен — признах неохотно.
— И защо разбирам за това чак сега? — бавно произнесе вампирката.
Усетих приближаването на бурята, но тази магия за „време“ още не бях я изучил, така че ми оставаше само да се хвана по-здраво и да опитам да издържа изблика на първичната стихия.
— Отдавна бях забравил — направих последен опит.
— Ах, ти! — изкриви се в презрителна гримаса Алиса. — Забавляваш се и още на следващия ден нищо не помниш? Колко мило.
Изглежда благодарение на Велхеор нашето дългоочаквано помирение отиде на дракона под опашката.
— Нищо не се случи! — проплаках чистосърдечно.
Чез демонстративно завъртя пръст в слепоочието си, облегна се назад в креслото и с ехидна усмивка започна да се наслаждава на кавгата ни.
— Но сигурно ти се е искало — веднага се вкопчи в думите ми вампирката.
„Да бе, направо ме е обсебила“ — помислих саркастично, но не посмях да го кажа на глас. Всъщност предпочетох да се върна в първоначално избраната стратегия на глуха и мълчалива отбрана.
— За какво изобщо ти е дотрябвала тая дърта вещица? С какво съм по-лоша от нея?!
— Ей! — реагира Велхеор. — По-внимателно с определенията, за тази „дърта вещица“ съм се женил четиридесет и седем пъти.
— Колко?! — едновременно подскочиха Чез и Алиса.
Не чак толкова отдавна и аз самият бях шашнат от удивителните брачни игри на висшите вампири.
— Алиса, ако ще правиш подобни сцени, и твоят личен живот също ще се насочи в посока на количеството, а не на качеството — наставнически каза Велхеор. — Ето ти моя отговор: ако Зак имаше нещо с бившата ми жена, сега щеше ли да седи тук жив и здрав?
Погледнах изненадано към вампира:
— В какъв смисъл?
Той ме дари с фирмената си усмивка.
— Сам се сети.
Никога не можех да определя кога Велхеор се шегува и кога говори напълно сериозно. И имах подозрението, че е по-добре да не научавам.
Алиса ме хвана за ухото и ме обърна към себе си.
— Ти нали нищо не си имал… с тази?…
— Нищо, кълна се — отговорих искрено.