— Аха, вечен сън — измърмори Чез и започна да създава ново сигнално заклинание.
Независимо от мрънкането на Чез, самият аз не бях много щастлив от безполезността на Велик. Всички заложени в скелета на игления вълк заклинания го караха само да изпълнява правилно казани команди. За съжаление беше невъзможно просто да му кажа да атакува всичко, което се движи, тъй като това можеше да доведе до най-неочаквани последствия.
— Не е толкова зле — уверих приятелите си. — Сблъскахме се само с няколко сравнително безобидни същества. Мисля, че Ленди би нарекъл това скучна вечерна разходка.
Казвайки това, аз отново си спомних за своето „чудесно“ свойство да привличам неприятностите. Ох, не може нашето първо посещение в Прокълнатите земи да мине толкова гладко.
Продължихме пътя с още по-голяма предпазливост, отдръпвайки се едва ли не от всяка сянка. Веднъж дори не издържах и пратих напред игления вълк, за да провери подозрителна полянка, и станахме свидетели на скоротечна схватка с поредния „мях“. И едва когато всички „сигналки“ бяха проверени и настъпи време да се връщаме във форта, се случи това, от което всички се бояхме — среща с наистина опасно създание. И по-точно, с цяло стадо.
— Чухте ли това? — неочаквано попита Чез, спирайки рязко.
— Нищо не чувам — след кратка пауза каза Алиса. — Сега ти стана твърде мнителен. Което, между другото, не е чак толкова лошо.
— Не, не, чух някакво хрущене.
— Клон? — предположих аз. — Всички сме далеч от друидите, изобщо не можем да говорим за безшумно придвижване из гората.
— Звукът идваше изпод земята — вече не толкова уверено каза Чез. — Да изчакаме малко, никога не знаеш какво…
И тогава земята под краката ни се разтресе и започна да пропада. Ние отскочихме настрани и като по чудо не попаднахме в образувалата се яма. Самият аз реагирах, но не успях да подам команда към вълка, така че той благополучно потъна под земята и дори не се опита да избегне падането. Странно, но никой не изскочи от ямата и не се опита да ни изяде, въпреки че всеки един от нас очакваше нещо подобно: ние с Алиса стискахме в ръце кукри, а Наив от страх създаде между себе си и ямата впечатляваща енергийна сфера. Чез пък след срещата с лианите изобщо не изпускаше меча от ръка, като мушкаше с него във всички подозрителни места.
— Какво беше това? — озадачено попитах аз. — Не си спомням в справочника за същества, които да се движат под земята и да правят подземни ями-капани.
— Там няма такива — уверено отвърна Алиса. — Тази книга от кора до кора съм я изчела, всички местни обитатели предпочитат да изскачат изпод земята. Какво стана с твоя питомец?
Мислено заповядах на вълка да излезе от ямата и кокаленият труп веднага се присъедини към нас.
— Да слезем долу? — попита Наив, разсейвайки енергийната сфера.
— Да бе — веднага отвърнах аз. — Това не е наша работа. Не се знае защо земята хлътна, може би тук се случва на всяка крачка, а на нас са забравили да кажат.
— Да не се уплаши? — иронично попита Алиса.
— Да, разтрепериха ми се коленете — изсумтях аз. — Да се махаме оттук. Още една „сигналка“ и може да се връщаме в дежурната стая да пием као.
— Нека поне да надникнем малко — възпротиви се вампирката. — Ами ако е нещо важно?
— Важна яма? — засмя се Чез. — Да бе. Макар че ако там живее неизвестно същество, можем да го хванем и да го именуваме в твоя чест. Искаш ли?
— В твоя чест ще го наречем — озъби се Алиса. — Рижото с двете леви…
И точно тогава тези същества започнаха да извират от ямата. Не много големи, но бързи, смътно напомнящи на котки. По-подробно просто не успях да ги разгледам — изобщо не ми беше до това. Мислено заповядах на кокаления вълк да разкъсва съществата на парчета и едва успях да сложа кукри под скочилото към мен космато тяло. Замириса на изгоряла козина — сигурно Наив се възползваше от новите си способности. Алиса се въртеше като пумпал, кълцайки наляво и надясно, а съществата излизаха ли, излизаха от ямата.
— Ще ги наречем лисици! — извика Чез, размахвайки с всички сили меча. — В чест на сами разбирате кого!
— Майната ти! — извика в отговор вампирката.
Можех само да се чудя откъде намираха сили да се карат. Дори въпреки факта, че вълкът разкъсваше на парчета десетки и десетки същества, те ни заливаха вълна след вълна. Колкото и да се движех, аз отстъпвах по пъргавина на Алиса и Наив, затова много бързо получих няколко доста осезателни рани. Бронята отлично издържаше на удари, но лисиците не бяха толкова глупави, че да се опитват да гризат желязо, предпочитаха да хапят по-незащитените ми ръце и крака. Зъбите им бяха като игли. Едва бях откъснах една от тях от ръката си, крещейки от болка, когато на краката ми вече бяха увиснали още две.