— Че колко са там?! — не се сдържах аз.
— Спрях да ги броя след втората десятка! — откликна Чез и веднага изрева: — Ах, ти, гадино! Ухапа ме по задника!
— Тридесет и шест… не, вече и седем! — обади се Алиса. — Така ти се пада, между другото!
Шегата настрана, но веселото в тази ситуация ставаше все по-малко и по-малко. Дори бих казал, че с всяко ухапване настроението необратимо се влошаваше.
И тук почувствах, в допълнение към парещата болка от пресните рани, разбира се, как отвътре се надига вълна гореща енергия. С ума си прекрасно осъзнавах, че да се използват заклинания в Прокълнатите земи не е най-добрата идея, но зъбатите твари все напираха и напираха, и не оставаше кой знае какъв избор.
— Отдръпнете се! — извиках аз, повтаряйки мислено командата за Велик.
Пред мен се сформира огромна Огнена топка, която мимоходом унищожи десетина същества и бавно се понесе към ямата. А след това последва такъв взрив, че навсякъде около нас се посипаха пръст и множество горящи трупове. И тогава, сякаш чакала точно този момент, гората около нас зашумя, зави, заскърца. Почувствали мощен прилив на магия, към нас се насочиха едва ли не всички обитатели на Прокълнатите земи.
— Да бягаме! — извика някой от нас, дори не разбрах кой, може и аз да съм бил.
И ние се втурнахме към форта с възможно най-голяма скорост. Успях мислено да заповядам на кокаления вълк да бяга пред нас, за да ни проправя пътя, но виж последвалите събития си спомням само смътно. Това беше луда надпревара.
— Лъжливи следи! — напомних на Алиса.
Ако някъде зад гърба ни се появят особено пъргави създания, то навреме подхвърлените наоколо светулки просто можеха да спасят живота ни.
Ума ми ме го побира как така никой от нас не се натъкна на някой дебнещ „мях“ или „скокливко“. Въпреки че забелязах няколко от тези създания да пълзят настрани при срещата ни с лисиците. Не знам как се получи, но измисленото от Чез име някак си веднага пасна, във всеки случай, поне за мен.
Спринтът приключи доста предсказуемо — пред заключените порти. И никой не бързаше да ги отваря.
— Хей, отворете! — закрещяхме ние, като с всички сили заблъскахме по дебелата стоманена врата в едното от крилата на портата.
Отговори ни зловеща тишина. По-точно, тишината беше само от страна на форта, не и зад нас… Първи от гората изскочиха два вълка. Към тях по моя команда се хвърли Велик, но живите се оказаха не по-малко бързи от неживия. Телата и на тримата се преплетоха в една голяма топка, която се затъркаля покрай следващите появили се преследвачи — същите онези лисици от ямата.
Вратата най-после се отвори и от нея надникна сънен стражник.
— Какво крещите така?
— А ти как мислиш? — озъби се Алиса и го изблъска настрана. — Лепнали са ни се дракон знае колко същества!
Ние се втурнахме във форта и едва след това успяхме да си поемем дъх. Последен във форта влезе моя кокален вълк, при това го направи с високо вдигната глава, като победител. Макар че това, разбира се, си беше само в моето въображение — неживите не можеха да показват емоции.
— Първи ден — разбиращо се усмихна стражникът, като затвори вратата след нас. — Страшно ли беше?
— Защо ти самия не си разходиш, за да разбереш? — намръщено предложи Чез. — Какво така ме боли отзад…
Признавам, много ми се искаше да видя какво се случва зад портата. И не бях само аз — всички, без да се уговаряме, се втурнахме на стената. Гледката, която се откриваше оттам, беше много любопитна: множество бръмбари дояждаха останките на вълците, около тях пълзяха плужеци и няколко огромни змии с подозрително издути кореми.
— Ама че отвратителни същества — не се сдържа Алиса. — Някакъв проклет зверилник.
До нас се появи Ленди.
— Така, какво имаме тук? Вълци, бръмбари, плужеци… А какви са тези рижите? За първи път ги виждам. Нов вид?
— Лисици. Нарекохме ги лисици — веднага реагира Чез. — В чест на сами разбирате кого! И са толкова хапливи… ох, как боли.
Този път Алиса дори не се опита да го удари. А и за какво да се обижда, като се замислиш? Аз самият не бих отказал да назоват на мен някое ново създание от Прокълнатите земи. За предпочитане да не е прекалено отвратително, разбира се.