Очевидно Итания е била решила да ни последва незабелязано, когато се отправихме да проверяваме сигналните заклинания, но някъде се е забавила и е изостанала. Въпреки всичките си умения явно не можеше да се сравнява с Велхеор — той успяваше да напуска форта и да се прибира напълно незабелязано. Прокълнатите земи бяха опасно място и без съответните познания вампирката лесно можеше да остане там завинаги във вид на купчина преработена биомаса. Но на Итания й провървя, тя оцеля и се върна във форта, повеждайки след себе си половината обитатели на това драконовско място.
— Не бива да излизаш извън пределите на форта! — пенеше се пред вампирката Шорт. — Това е прекалено опасно за неподготвения, пък дори и да е Висш вампир! Никакви рефлекси и умения не могат да компенсират липсата на знания!
Велхеор би поспорил за това, но сега не беше тук.
— Прав сте — покорно сведе глава Итания.
— Какво? — не веднага се ориентира Майсторът.
Той явно очакваше от вампирката малко по-различна реакция и, честно казано, ние също. Не беше в характера й да се съгласява с някой и още повече, да признава грешките си.
— Казвам, че напълно съм съгласна с вас — повтори Итания. — И за да не се повтаря повече това, аз с удоволствие ще тръгна на занятия заедно с вашите скаути. За обща култура.
— Какво?! — не издържа Алиса. — Иска да се обучава с нас?! Никога!
Шорт се намръщи.
— Не мисля, че това е добра идея. Момчетата вече са завършили основния курс, а да се занимаваме с вашето обучение просто нямаме време, пък и не виждам особена причина за това.
— А нима желанието на посланика на вампирите не е достатъчна причина? — лукаво попита Итания.
— Причина за безпокойство, да — продължи да се мръщи Шорт. — Но с удоволствие ще ви дадем учебни материали, за да се запознаете.
— И за това благодаря — дари Майстора с усмивка вампирката. — Вижте колко красиво блещука всичко!
— Това вашето „красиво блещука“ сега половин ден ще го възстановяват — раздразнено процеди Шорт, но поглеждайки към доволното изражение на лицето на вампирката, махна с ръка и си тръгна.
Защитните заклинания се наложи добре да поработят през тази нощ, за да се отблъскат напиращите същества, а ние благополучно дрямахме до сутринта, тъй като патрулирането беше отложено за неопределено време: на възбудените от вампирката същества им трябваше време, за да се успокоят и да се разпръснат по дупки и местообитания.
Целият следващ ден учениците от Академията даваха извънреден наряд, за да обновяват защитата на форта, а аз, ако може така да се каже, почивах в изследователския център. Майстор Некор обикновено си играеше с неживите, а аз спокойно медитирах под наблюдението на Орион, но днес любителят на некромантията реши да провери колко неживи мога да повдигна едновременно. Майсторът подходи към този въпрос без фанатизъм, не ме помъкна към Великото гробище, въпреки че можеше да се очаква от него, а ме вкара в зала, пълна със скелети. Един вид старателно подредена гробница. Добре, че се беше сетил да използва изгнили трупове, а не пресни.
— Е, хайде, работи — заповяда той.
Бих се обидил на такова обръщение, но последните дни Майсторът не ме товареше особено, така че можеше и да поработя.
Решавайки да поупражня и медитация, аз седнах на пода до скелетите и се отпуснах. Достигнах нужното състояние, включих Истинското зрение и изпратих заповед на артефакта да вдигне неголяма група скелети. Колко страхотно беше да се наблюдават сплитанията, откъсващи се от черепа и политащи из цялото помещение.
— Зак.
Бях толкова увлечен да наблюдавам работата на артефакта, че не веднага се върнах в реалния свят.
— Зак!
Оказа се, че Майстор Некор с всички сили разтърсва рамото ми, опитвайки се да ме накара да се опомня.
— Да, тук съм — отговорих аз. — Увлякох се от процеса.
— Тече ти кръв от носа… и от очите! — разтревожено извика Майсторът. — Как се чувстваш?!
— Като че ли нормално — отговорих озадачено и се опитах да избърша кръвта.
Странно, но ръката ми кой знае защо не искаше да се вдигне. А и не само това…
— Не си чувствам ръката — прошепнах аз. — Какво става с мен?