— А-а, не — поклатих глава аз и направих крачка назад. — За нищо на света.
Вратата се премести заедно с мен.
— Махни се.
Отстъпих, отклонявайки се леко встрани, но вратата не се отказваше. Като не можах да измисля нищо по-умно, аз се обърнах и хукнах, но почти веднага усетих лек тласък в гърба, сякаш ме беше бутнало нещо твърдо. Когато си върнах равновесието, с учудване установих, че вече не се намирам на територията на форта. Видях познатия ми каменен коридор, различните по форма и стил врати… все пак бях попаднал в Коридора на съдбата, въпреки желанието ми.
А насреща ми вече крачеше виновникът за това.
— Привет — поздрави ме вампирът Влад. — Нещо не бързаш да ми идваш на гости.
Той изобщо не се беше променил от последната ни среща — беше си същото младолико и същото противно самоуверено аристократче с фини черти на лицето.
— Значи вече успя да се почувстваш собственик? — раздразнено попитах аз.
Никак не е приятно, когато те влачат нанякъде против собствената ти воля. И особено неприятно е, когато го прави такъв сладникав (дори бих казал прекалено сладникав) вампир по известни само на него причини.
— Временно изпълняващ длъжността — изобщо не се смути вампирът. — Не съм те извикал тук случайно, трябва ми помощта ти.
Просто прекрасно! Малко са ми моите проблеми, та сега да ми стоварват и чужди! И то чии? На някакъв си непонятен и подозрителен тип!
— И защо ми е да го правя? — навъсено попитах аз. — Графикът ми е достатъчно претоварен, ако искаш да знаеш.
„Сутрин, например, трябва да работя в кухнята — добавих наум. — Интересно, дали ще ми опростят двата дни, които пропуснах благодарение на прекаленото любопитство на Майстор Некор?“
— Едната ръка мие другата — лукаво ми намигна той.
— Ъ-ъ-ъ… какво? — не разбрах аз.
— Помогни ми, за да ти помогна и аз. Все пак ти си Човек на съдбата и сигурно си имаш доста проблеми — ненатрапчиво започна той. — А възрастта… двадесет и пет, предполагам? Или по-малко? Така-а-а. Вероятно не ти достигат знания, а аз съм добър учител.
Малко необичайно е да чуваш толкова покровителствен тон от момче, изглеждащо максимум на седемнайсет. Дори и Висшите вампири, въпреки че обичат да изглеждат млади, предпочитат по-зряла възраст. Макар че и този беше Висш, но малко странен. А може би не малко? Във всеки случай, от такъв не можеш да научиш нищо хубаво.
— И без теб знам всичко, което ми трябва — изсумтях аз.
— Да бе, нали ти стоеше на площада и крещеше: „Искам да знам какво има там“. Ти сериозно ли смяташе, че е достатъчно да се развикаш и ще ти покажат всичко?
Аха, значи ме е наблюдавал! Хубаво се изложих!
— Защо, да не би да има и по-прости начини да разбера отговорите на въпросите си?
— Има начини, които действат — ехидно отвърна вампирът. — Различни от цирка, който сътвори. Ти изглежда искаше да разбереш какво се е случило на конкретно място в конкретно време?
— Да — не отрекох аз.
— Реши моя малък проблем и ще те науча как да надничаш в миналото.
Ама че гадина, знае как да ме пипне! Това би могло да се окаже доста полезно умение, дори бих казал първото осъзнато умение в областта на драконовата магия. Май до този момент и аз, и Майстор Ревел, ако се съди по думите му, сме използвали магията на сънищата интуитивно. Но вампирът едва ли ще сподели знанието си току-така…
— И за какъв проблем става дума? — попитах предпазливо.
— Най-сетне! — зарадва се вампирът. — Това вече е съвсем друга приказка! Всичко е пределно просто. Има една вещ, която бих искал да получа: най-обикновена детска кукла, представлява старче със смешен висок калпак и с жезъл в ръце. Всичко, което се изисква от теб, е да ми го донесеш.
Аха, а сега ще стане ясно, че тази детска кукла я пази тълпа гадни, мръсни твари и за да се добереш до нея, трябва да се промъкваш през километри подземия и лабиринти. И що за артефакт е това — кукла?!
— Какъв ти е проблемът? — подозрително попитах аз. — Иди и си я вземи сам.
— Аз не мога да премина в този свят — отчаяно разпери ръце вампирът. — Съществуват известни… ограничения, които ще ми попречат.
„Хм… да не са възрастови? — вътрешно се усмихнах аз. — Само за навършили двадесет и една?“
— А мен, понеже съм толкова съвършен, няма да ме спрат? — попитах, вече знаейки отговора.
— Точно така!
Вампирът цял сияеше от щастие, сякаш вече му бях донесъл куклата.