— Тоест казваш, че там е абсолютно безопасно? — уточних аз.
— Стига, моля ти се, какви опасности може да има в една детска стая — махна с ръка вампирът. — Да вървим.
Нещо ми се въртеше в главата, докато вървяхме по коридора, но не можех да се сетя какво точно. Детска стая, кукли…
— Тук е!
Спряхме пред дървена врата. На пръв поглед най-обикновена, далеч по-безопасна например от стоящата в съседство огромна каменна плоча, окачена на стоманени панти. Единственият й отличителен белег беше детската рисунка върху нея. Обикновено човече с ръчички-пръчици и главичка-кръгче, сигурно я беше рисувало съвсем мъничко детенце.
— Запомни: кукла на старец с дълга бяла брада, с островърха синя шапка и с жезъл в ръце.
— Ами ако там има две такива кукли? Или сто? — уточних аз.
— Няма — увери ме вампирът. — Но дори да има, донеси ги всичките.
Нагледно си представих картинката как аз, награбил стотина кукли, бягам от тълпа чудовища. Определено не е особено приятен начин за прекарване на времето, бих казал.
— Това е. Късмет, аз ще те чакам тук — каза вампирът, отвори вратата и буквално ме натика в нея.
И преди да успея да кажа каквото и да е, вратата хлопна под носа ми. Добре поне, че не изчезна, както обикновено се случваше в Коридора на съдбата.
— Ох-х… — въздъхнах аз, обърнах се бавно и се огледах.
Местенцето изглеждаше доста странно и преди всичко напомняше на музей: отвсякъде бях заобиколен от стъклени витрини-рафтове, пълни с парцалени кукли с невероятно качество. При това куклите бяха оградени от четири страни със стъклени стени, сякаш можеха да избягат.
— Дракон да ме вземе! — тихо изругах аз. — Ходещи кукли…
Изглежда не случайно друидът критикуваше моите умствени способности: как можах да забравя изгорялата детска стая с ходещите кукли?! И онова синьо момченце, което изплаши до смърт мен и стария пазител на Великата библиотека.
— Има ли някой тук? — попитах тихо.
Отвърна ми единствено тишината и това беше по-добрият вариант.
— Добре-е… — проточих аз, тръгнах покрай рафтовете и заразглеждах куклите. — Само не мърдайте.
Тук неизвестният колекционер беше събрал какво ли не — мъже в доспехи, жени с шикозни рокли, деца, животни, насекоми. Изглеждаше, сякаш стопанинът на това място беше събирал колекцията си из различни светове — твърде много се различаваха дрехите им, а и външният вид на съществата също беше необичаен. Дълги уши, космати лица, някоя и друга ръка в повече… абе, общо взето, изроди.
„Това ще трае дълго — осъзнах отчетливо. — Тук има хиляди кукли. Ясно защо вампирът не искаше сам да се захване с търсенето — рутинно и скучно занимание!“
Разходката из музея ми взе здравето! Най-трудно се оказа да не се изгубя между рафтовете, които бяха абсолютно еднакви. На няколко пъти се улавях, че за пореден път гледам едни и същи кукли. Добре поне, че всичко вървеше тихо и спокойно, без изненади.
— Най-важното е да не оживявате — шепнех им аз, докато обикалях между рафтовете. — Щом намеря това, което ми трябва, веднага се махам!
Не знам колко време беше минало, преди най-накрая да ми провърви и да намеря нужния ми експонат. Куклата изглеждаше точно както я описваше вампирът. Старчето стоеше във величествена поза, с вдигнати към небето ръце и със също толкова величествено изражение на лицето си.
— Страшен си — казах насмешливо, разглеждайки куклата. — Сигурно съчиняваш някое заклинание или изричаш нещо героично. А може и двете.
Почуках по стъклото, размишлявайки как да взема куклата. Не се виждаха никакви ключалки или подвижни части. Истинското зрение също не засичаше следи от заклинания, така че не ми оставаше нищо друго, освен да приложа груба сила.
Огледах се крадешком и с всичка сила ударих с лакът стъклената витрина.
— О-ох, да те… — изхриптях и заподскачах на място. Имах чувството, че съм ударил каменна стена.
„Нищо в живота ми не става по лесния начин — помислих си унило. — Дори подходящ камък няма наоколо.“
Използвах още веднъж Истинското зрение, като се надявах да открия някакви заклинания, отговарящи за отварянето на витрината, но не открих нищо подобно. Като не измислих нищо по-добро, аз създадох един Въздушен юмрук и ударих с него по стъклото.
Тряс!
Витрината се счупи. Да си призная, не очаквах, че заклинанието ще сработи. Все още не вярвайки на късмета си, аз протегнах ръка да взема куклата, но тогава тя се отдръпна и запищя с тънко гласче: