Спешно трябваше да създам Универсална стена. Бързо възпроизведох сплитането, но в последния момент аз… не, не разбрах, по-скоро почувствах, че заклинанието няма да сработи, но вече беше твърде късно…
Вместо Универсална стена се получи нещо съвсем друго — една огромна Въздушна вълна, което буквално помете не само ледените стрели, но и намиращият се на пътя й Чез.
— О… — успях само да кажа, преди да получа удар в гърба и да падна на пода.
Тих глас с характерна интонация нашепваше:
— Нашата служба е трудна и опасна… но на пръв поглед като че ли не изглежда така…
Разбрах, че по някаква причина съм загубил съзнание, а сега виждам поредния странен сън. И осъзнах, че този сън, както и всички подобни сънища, означават нещо. Сякаш е точно това, което…
Отворих очи и полежах неподвижен за известно време, опитвайки се да разбера какво се е случило с мен все пак. А когато си спомних, рязко подскочих, опитвайки се да се изправя на крака…
— О, събуди се — изграчи някъде наблизо смътно познат глас.
Бавно започнах да осъзнавам, че лежа на нещо меко, очевидно легло, а лицето ми е потънало във възглавницата. Опитите ми да се обърна по гръб не даваха резултат, явно бях вързан.
— Спри да се въртиш — посъветва ме дрезгавия глас.
— Чез? — уточних за всеки случай.
Той се засмя дрезгаво.
— Че кой друг очакваше?
— Какво е станало с гласа ти?
— Дреболия. В шията ми се заби една Ледена стрела. Друидът каза, че ще съм така още три дни.
Най-накрая се реших да задам въпроса, който ме вълнуваше:
— Спечелихме ли?
— А ти как мислиш? — отговори с въпрос Чез.
— Не ме плаши — казах напрегнато. — Значи спечелихме ли или…
— Или — Чез въздъхна. — Направиха ни на пух и прах.
— Но как? — извиках и почувствах остра болка в гърба.
— Даже не знам как да ти обясня…
Той замълча за известно време и бях на път да повторя въпроса, когато той отговори:
— По-добре да не знаеш.
— Не, по-добре да знае — чу се ядосания глас на Алиса.
Интересно — през цялото време ли е била в стаята или току-що е влязла?
— За какво да знам? — почти извиках.
— Хайде, Чез, разкажи му как получи Ледена стрела в гърлото.
Хмм… нищо не разбирах, но раздразнението на Алиса май се дължеше не само за нашата загуба.
— Добре — въздъхна Чез. — Ами, Зак, ти за пореден път, вместо да създадеш любимата си Универсална стена, създаде Въздушна вълна, която помете всички Ледени стрели, които летяха към теб.
— Това си го спомням — казах безизразно. — И после какво, Чез?
— Ти насочи всички Ледени стрели в най-добрия си приятел, надупчи го като възглавничка за игли! — ядосано извика Алиса.
Дракон да ме вземе! Така значи, вече станах по-опасен и от Наив, който можеше случайно да нарани всеки един от нас! Отидох по-надалеч и се превърнах в истински унищожител. Какъв ужас.
— Прости ми, Чез, не исках…
— Ясно е, че не си искал — тихо прохриптя приятеля ми. — Обидното е, че ние все пак загубихме…
Момент… мога да разбера недоволството на Чез, но защо Алиса е толкова бясна? Разбира се, тя не обича да губи, но чак пък толкова!
Изведнъж осъзнах, че вече не мога да говоря с приятелите си, и се втренчих тъпо във възглавницата си.
— Ъ-ъ… защо не мога да се обърна?
— Защото са вързан — охотно отговори рижият ми приятел.
— А защо съм вързан? — попитах бавно, опитвайки се да запазя спокойствие.
Той отново се засмя дрезгаво.
— Защото в момента, когато ме надупчваше като игленик, получи огромна Ледена топка в гърба. И след като те донесоха тук, друидите старателно обездвижиха тялото ти, така че да не помръдва.
— Аха — казах разбиращо, — ами щом трябва, значи трябва.
— Точно така — съгласи се той. — Ако бях и аз толкова умен, сега нямаше да грача. Друидите строго ми забраниха да говоря през първите два часа, за да зарасне раната, но аз глупакът не се сдържах и поговорих с едно красиво момиче от Въздушния факултет. Така че, сега ще хриптя…
— Как всичко отиде по дяволите — със съжаление казах аз — и то заради глупостта ми…
— Да бе, глупост! Това не е глупост, това е нещастен случай. И е случайност, че Ейнджъл се събуди в грешното време, за да ти метне една Ледена стрела. Ако можеше да се видиш… брр… ужас.
Страх ме беше дори да си го представя.
— Но вече не чувствам нищо — казах аз, проверявайки усещанията си.
— Това е, защото мина много време и ти вече си излекуван. Така че… момент, сега ще ти развържа ремъците — изграчи Чез.