Плъховете задръстиха погребалната камера. Нахвърлиха се на мумиите: започнаха да ги драскат и гризат с тих боен цвъркот. Те се загънаха под нападателите, но нямаха никакъв шанс. В помещението вилнееше истински ураган от козина, зъби и накъсан ленен плат. Беше като термитите по старите анимационни филмчета, които нападат някое дърво и направо го унищожават.
— Не! — кресна Клод Побеснелия. — Не!
Но пищеше само той. Мумиите се гънеха безмълвно под разярените плъхове.
— Ще ми паднете в ръчичките — озъби се Клод, а духът му започна да примигва. — Ще ви отмъстя!
И с един последен настървен поглед образът му помръкна и изчезна.
Плъховете разделиха силите си и хукнаха и по трите коридора, като пътем гризяха мумиите, докато накрая помещението притихна и се опразни и по пода останаха само прах, парчета разкъсан плат и някоя и друга кост.
Уолт беше разтърсен. Свлякох се върху него и го прегърнах. Сигурно съм се разплакала от облекчение. Бях неописуемо радостна, че държа топъл, жив човек.
— Всичко е наред — загали ме той по косата и на мен ми стана страшно приятно. — Ето го… ето го преданието за плъховете.
— Моля? — успях да попитам.
— Те… те спасиха Мемфис. Градът беше обсаден от вражеска войска и хората се молеха за помощ. Богът покровител им изпрати цели пълчища плъхове. Те прегризаха тетивите на врага, сандалите, всичко, което им се изпречи. Нападателите се видяха принудени да преминат в отстъпление.
— Богът покровител… имаш предвид…
— Мен.
От коридора при изхода в другия край на помещението се появи египетски селянин. Беше в мръсна дреха, чалма на главата и сандали. Държеше отстрани на хълбока си пушка. Ухили ни се и когато се приближи, видях, че очите му са съвсем бели и слепи. Кожата му беше със синкав оттенък, сякаш той се задушаваше и му беше страшно приятно.
— Извинявайте, че не откликнах по-рано — подхвана селянинът. — Аз съм Птах. И не съм бог на плюенето, Сейди.
— Заповядайте, седнете — каза богът. — Извинявайте, че е толкова разхвърляно, но какво можем да очакваме от римляните? Никога не чистят след себе си.
Не седнах нито аз, нито Уолт. Идваше ни малко в повечко пред нас да стои ухилен бог с пушка.
— А, добре тогава — примига Птах с невиждащи бели очи. — Бързате.
— Извинявай — подхванах аз. — Но фурми ли отглеждаш?
Птах погледна мръсната си дреха.
— Заселил съм се за малко в клетия селянин, разбирате. Реших, че няма да възразявате, тъй като той бездруго идваше да ви застреля, задето сте му съсипали водната кула.
— Да, не възразяваме, продължавай — подканих аз. — Но мумиите… какво ще стане с тяхната ba?
Птах се засмя.
— Не бери грижа за тях. Тленните им останки са унищожени и предполагам, че ba ще отиде в задгробния живот на римляните. Както си му е редът.
Той си закри с длан устата и се оригна. Издигна се облак бял газ, който се сгъсти на светеща ba и отлетя по коридора.
Уолт посочи духа птица.
— Какво направи току-що, наистина ли…
— Да — въздъхна Птах. — Опитвам се да не говоря. Нали разбираш, сътворявам така, с думи. Те могат да ми навлекат неприятности. Веднъж, колкото да се позабавлявам, съчиних думата „птицечовка“ и…
На пода тутакси се появи пересто нещо с вид на птицечовка, което задраска уплашено с нокти.
— Олеле! — възкликна Птах. — Да, случи се точно това. Изтървах се. Такова нещо всъщност може да бъде сътворено само по този начин. — Той махна с ръка и птицечовката изчезна. — При всички положения трябва да внимавам, затова не мога да разговарям дълго. Радвам се, че намерихте Книгата на Ра! Старчето винаги ми е било симпатично. Щях да помогна и по-рано, когато помолихте, но ми трябваше известно време, за да стигна дотук от Дуат. Освен това мога да отварям само по една врата на клиент. Рекох си, че този препречен коридор ви е само добре дошъл. Но ви е нужна много по-важна врата.
— Моля? — попитах аз.
— Брат ти — продължи Птах. — Има си големи главоболия.
Бях изтощена, мръсна, цялата в драскотини от плъховете, затова нервите ми се опънаха още повече. Брат ми Картър имаше нужда от помощ. Трябваше да спася смешната му кожа.
— Можеш ли да ни прехвърлиш там? — попитах.