— Не е задължително да бъде така — отвърнах аз. — Не искам да се бия с теб, Дежарден, но Меншиков е предател. Махни се оттук. Остави ме аз да се разправям с него.
Руснакът стана от калта — хилеше се, сякаш му беше приятно да го хвърлят.
— Така значи, да се разправяш с мен! Колко самонадеяно! Главен лекторе, на всяка цена остави хлапето да опита. Ще гледам да събера парчетата, щом приключим.
Дежарден подхвана:
— Не, Владимире. Нямаш работа да…
Но Меншиков не го изчака. Тропна с крак по земята и цялата тиня около него изсъхна и побеля. Към мен като змийчета се устремиха две еднакви черти втвърдена пръст, които се преплетоха като спиралата на ДНК. Не бях сигурен какво ще направят, но знаех, че не искам да ме докосват. Замахнах към тях с млатилото и откъснах буца кал, която беше толкова голяма, че щеше да стигне за топла кална баня. Белите черти продължиха да се приближават: проправиха си път по трапа и се прекатериха от другата страна, а после се устремиха към мен. Опитах да се махна от пътя им, бойният ми аватар обаче не беше от най-бързите.
Магическите черти стигнаха до краката ми. Започнаха да се увиват като пълзящи растения по глезените на аватара и накрая ме омотаха чак до кръста. Стиснаха ме и изцедиха от мен всичката магия, а аз чух как гласът на Меншиков прониква насила в съзнанието ми.
„Змия — пошушна гласът. — Ти си гънещо се влечуго.“
Помъчих се да се преборя с ужаса. И друг път се бях превръщал против волята си в животно и това бе едно от най-неприятните изживявания в живота ми. Този път се случваше бавно. Бойният аватар се стараеше да запази вида си, но магията на Меншиков беше силна. Светещите бели пълзящи растения продължиха да се качват нагоре и да се омотават около гърдите ми.
Замахнах с гегата към Меншиков. Невидимата сила го хвана за врата и го вдигна от земята.
— Направи го! — подкани той задавено. — Покажи ми… силата си… божество!
Вдигнах млатилото. Стига да се прицелех точно, и щях да размажа като буболечка Влад Меншиков.
— Все тая! — продължи той със сетни сили, като се държеше за врата. — Заклинанието така и така… ще те разгроми. Покажи ни, Кейн… че си убиец!
Погледнах към ужасеното лице на Зия и след това се колебах прекалено дълго. Белите пълзящи растения се бяха омотали около ръцете ми. Бойният аватар се свлече на колене и аз пуснах Меншиков.
В цялото тяло ме прониза болка. Кръвта ми се вледени. Крайниците на аватара се смалиха, главата на сокола лека-полека се превърна в змийска. Усетих как сърцето ми бие по-бавно, пред очите ми притъмня. Устата ми се изпълни с вкус на отрова.
Зия извика:
— Спри! Прекаляваш!
— Обратното — възрази руснакът, докато разтъркваше ожуления си врат. — Той заслужава и по-лошо. Видя, Главен лекторе, как това хлапе ме заплашваше. Домогва се до престола на фараона. Трябва да бъде унищожено.
Зия се опита да изтича при мен, но Дежарден я задържа.
— Прекъсни заклинанието, Владимире — нареди той. — Момчето може да бъде спряно и с по-човечни средства.
— Човечни ли, господарю? Какъв човек е той!
Двамата магьосници се вторачиха един в друг. Не знам какво щеше да се случи, ако точно тогава под клетката с Бес не се отвори портал.
Виждал съм много портали, но не и като този. Вихрушката се изви на едно равнище със земята и всмука участък с размерите на мрежа за акробатични номера с червен пясък, мъртва риба, стари парчета дърво, натрошени грънци и светеща флуоресцентна клетка с бог джудже вътре. След като клетката влезе във въртопа, пръчките й се натрошиха на блеснали трески. Бес се отърси от вцепенението, видя, че е потънал до кръста в пясъка, и подходи много творчески към ругатните. След това от портала право нагоре се изстреляха сестра ми и Уолт, които увиснаха хоризонтално, сякаш тичаха към небето. После земното притегляне надделя, те замахаха с ръце и отново паднаха на пясъка. Смерчът сигурно щеше да ги всмуче надолу, но Бес ги сграбчи и двамата и успя да ги издърпа.
Върна ги на земята. После се обърна към Влад Меншиков, стъпи здраво и разкъса хавайската риза и късите панталони, сякаш бяха от оризова хартия. Очите му блестяха от гняв. Върху банския му костюм, който предпочитах да не бях виждал, бяха избродирани думите „Гордостта на джуджетата“.
Меншиков имаше време да каже само:
— Ама как…
— АУУ! — ревна Бес.