Прозвуча като взривната вълна на водородна — или на грозноджуджевска — бомба. Земята се разтресе. Реката се надипли на вълнички. Аватарът ми се свлече и заедно с него се развали и магията на руснака: вкусът на отрова в устата ми изчезна, вече не усещах такова напрежение в гърдите си и можех да си поемам въздух. Сейди и Уолт вече бяха на земята. Зия беше побързала да се отдръпне. Но вълната на грозния справедлив гняв удари право в лицата Меншиков и Дежарден.
Със стъписано изражение и двамата се разпаднаха направо пред очите ни.
След миг на изумление Зия ахна:
— Ти ги уби!
— Не съм. — Бес си изтръска ръцете от прахта. — Само ги уплаших и ги върнах у дома. Няколко часа може и да са в безсъзнание, докато мозъците им се опитват да осмислят великолепната ми физика, но иначе ще прескочат трапа. Ала по-важното… — Той погледна свъсен Сейди и Уолт. — Бива ли такова нещо, да насочите портала към мен! На реликва ли ви приличам?
Двамата предпочетоха благоразумно да не отговарят. Станаха на крака и се изтръскаха от пясъка.
— Не сме го измислили ние! — започна да недоволства сестра ми. — Прати ни Птах — да ви помогнем.
— Кой Птах? — попитах аз. — Богът ли?
— Не, Птах селянинът, който отглежда фурми. Ще ти обясня по-късно.
— Какво ти има на косата? — попитах. — Все едно я е лизала камила.
— Я млъквай. — Точно тогава тя забеляза Зия. — Божичко, това да не е тя? Истинската Зия?
Зия се отдръпна, залитайки, назад и се опита също да запали жезъла си.
— Махай се!
Огънят запука немощно.
— Няма да те нараним — обеща Сейди.
Краката на Зия се подкосяваха. Ръцете й трепереха. После тя направи единственото логично нещо за такъв ден след тримесечна кома. Забели очи и припадна.
Бес изсумтя:
— Силно момиче. Издържа на мощното ми фронтално АУУ! И все пак не е зле да я вдигнем на ръце и да се махаме оттук. Дежарден няма да стои вечно надалеч.
— Взе ли свитъка, Сейди? — попитах аз.
Тя извади от чантата и трите свитъка. Олекна ми. Но и се уплаших.
— Трябва да се доберем до Хеопсовата пирамида — обясни сестра ми. — Много те моля, кажи ми, че имаш автомобил.
Имахме не само автомобил, а и цяла тълпа бедуини. Доста след мръкнало им върнахме пикапа, но те ни се израдваха, нищо че водехме със себе си още хора, единият в безсъзнание. Бес успя да се разбере някак с тях да ни откарат в Кайро — поговориха няколко минути в шатрата им, а после той излезе, облечен в нови дрехи. Те пък изскочиха секунда след него и разкъсаха хавайската му риза на парченца, които внимателно завързаха по ръцете си, на антената за радиото и огледалото за обратно виждане — против уроки.
Сместихме се отзад в пикапа. Вътре беше претъпкано и шумно, затова по пътя за Кайро не говорихме много. Бес ни каза да поспим, той щял да бди. Обеща да се държи добре със Зия, ако тя дойде на себе си.
Сейди и Уолт заспаха веднага, аз обаче погледах малко звездите. Усещах до болка силно Зия — истинската Зия, — която спеше на пресекулки точно до мен, и вълшебните оръжия на Ра — гегата и млатилото, които бях прибрал в чантата си. Тялото ми още не се беше успокоило от битката. Магията на Меншиков беше развалена, ала аз още чувах в главата си гласа му, с който той се беше опитал да ме превърне в студенокръвно влечуго — същото като него.
Накрая успях да затворя очи. Без вълшебна защита моята ba се понесе веднага щом заспах.
Озовах се в Залата на епохите, пред престола на фараона. Между колоните от двете страни трепкаха холографски изображения. Точно както беше описала и Сейди, от червен краят на вълшебната завеса ставаше наситеноморав — знак за нова епоха. Изображенията в мораво почти не се различаваха, но ми се стори, че виждам два силуета, които се боричкат пред горящ стол.
— Да — каза гласът на Хор. — Битката наближава.
Той изникна във вълна от светлина — стоеше на стъпалата при подиума, където обикновено седеше Главният лектор. Беше във вид на човек, на мускулест младеж с бронзова кожа и бръсната глава. По кожените му бойни доспехи блещукаха скъпоценни камъни, отстрани бе окачен неговият khopesh. Очите му — едното златно, другото сребърно — блестяха.
— Как си дошъл тук? — попитах аз. — Това място не е ли защитено от богове?
— Не аз съм тук, Картър, а ти. Но навремето бяхме едно. Аз съм ехо в съзнанието ти — онази част от Хор, която никога не те е напускала.
— Не разбирам.
— Слушай. Положението ти се промени. Ти стоиш пред прага на величието.
Той посочи към гърдите ми. Погледнах се и видях, че не съм в обичайния вид на своята ba. Бях не птица, а човек, облечен като Хор в египетски доспехи. Държах гегата и млатилото.
— Те не са мои — казах. — Бяха погребани заедно със Зия.
— Могат да станат и твои — обясни Хор. — Това са регалиите на фараона, нещо като жезъл и вълшебна пръчка, но стотици пъти по-мощни. Без дори да си се упражнявал, успя да насочиш силата им. Представи си какво можем да постигнем заедно. — Той показа с ръка празния престол. — Като водач на Дома на живота можеш да го обединиш. Можем да сразим враговете.