Устата ми пресъхна. Мъчех се от угризения, че съм пратил Сейди да намери без мен последния свитък. Как можех да допусна да се излага на опасност, която можеше да я обезобрази, както бе обезобразила Влад Меншиков, че и по-лошо?
— Сега вече виждаш истината — продължи Хор. — Поискай за себе си гегата и млатилото. Качи се на престола. Заедно можем да победим Апоп. Можем да се върнем в Бруклин и да защитим приятелите и дома ти.
Дома ми. Звучеше примамливо. Приятелите ни бяха в ужасна опасност. Бях видял с очите си на какво е способен Меншиков. Представих си как невръстният Феликс и свитата Клио се опитват да отблъснат такъв вид магия. Представих си как Меншиков превръща в безпомощни змии малките ни ученици. Дори не бях сигурен, че Еймъс е в състояние да му устои. Докато с оръжията на Ра аз щях да защитя Бруклинската къща.
След това погледнах моравите изображения, трепкащи по стената: два силуета, които се биеха пред огнения престол. Това беше нашето бъдеще. Ключът към успеха бях не аз и дори не Хор, а Ра, първият цар на египетските богове. До огнения престол на Ра фараонският трон изглеждаше точно толкова значим, колкото и плажен шезлонг.
— Не сме достатъчни — отговорих аз на Хор. — Имаме нужда и от Ра.
Богът се втренчи в мен със златното и сребърното си око — сякаш бях дребна плячка на километри под него и той се двоуми дали изобщо си струва да се спуска към нея.
— Не разбираш за каква заплаха става въпрос — каза той. — Остани, Картър. И слушай враговете си, които кроят да те убият.
Хор изчезна.
В здрача зад престола чух стъпки, сетне познатото пресипнало дишане. Надявах се моята ba да е невидима. В светлината се появи Владимир Меншиков, който направо влачеше шефа си Дежарден.
— Още малко, и сме там, господарю — каза руснакът.
Изглеждаше доста освежен, в нов бял костюм. Единствената следа от неотдавнашната ни схватка бе превръзката върху врата му — там, където го бях хванал с гегата. Дежарден обаче изглеждаше така, сякаш за няколко часа се бе състарил с цяло десетилетие. Едвам пристъпваше и се беше отпуснал върху Меншиков. Косата му беше съвсем побеляла, но според мен не защото бе видял Бес по бански.
Меншиков се опита да го настани върху престола на фараона, но Дежарден възрази.
— За нищо на света, Владимир. Стъпалото. Стъпалото.
— Но, господарю, при твоето състояние със сигурност…
— За нищо на света!
Дежарден се отпусна върху стъпалата в долния край на престола. Не можех да повярвам, че изглежда толкова зле.
— Маат е изнемощял — каза той и протегна ръка. От върховете на пръстите му на облаче изникнаха едва забележими йероглифи, които се понесоха във въздуха. — Навремето, Владимире, ме поддържаше именно неговото могъщество. А сега той сякаш пие жизнените ми сили. Това е всичко, което мога да направя.
Гласът му заглъхна.
— Няма страшно, господарю — успокои го руснакът. — Веднъж да се справим със семейство Кейн, и всичко ще се нареди.
— Наистина ли? — Дежарден вдигна очи и за миг в тях както едно време припламна гняв. — Никога ли, Владимире, нямаш съмнения?
— Да, господарю, никога — потвърди руснакът. — Жертвал съм живота си, за да се бия с боговете. Ще го правя и занапред. Извинявай за дързостта, Главен лекторе, но не допускай до себе си Еймъс Кейн. Думите му са като отрова.
Дежарден хвана от въздуха един йероглиф и започна да го разглежда, докато той се въртеше в дланта му. Не разпознах символа, но ми напомняше светофар и мъж с палка, застанал до него.
— Menhed — каза Главният лектор. — Палитра на писар.
Погледнах символа, проблясващ едва-едва, и видях, че прилича на приспособленията за писане, които носех в чантата си. Правоъгълникът беше палитрата с дупки за черния и червения туш. Чертичката отстрани беше пръчицата за писане, прихваната с връв.
— Да, господарю — каза Меншиков. — Колко… интересно.
— Любимият символ на дядо ми — отбеляза замислен французинът. — Нали се сещаш, Жан-Франсоа Шамполион. С Розетския камък е разчел ключа към йероглифите — пръв от хората извън Дома на живота.
— Точно така, господарю. Чувал съм.
„Хиляди пъти при това“, беше изписано на лицето му.
— Тръгнал е от нулата и се е издигнал до велик учен — продължи Дежарден, — а също и до велик магьосник, уважаван и от обикновени простосмъртни, и от магьосници.