Меншиков се усмихна, сякаш угаждаше на дете, което вече го дразни.
— А сега ти си Главен лектор. Дядо ти щеше да се гордее.
— Дали? — попита замислен французинът. — След като прие семейството ми в Дома на живота, Искандар каза, че новата кръв и новите идеи са само добре дошли. Надяваше се да влеем в Дома на живота свежи сили. Но с какво можехме да помогнем? Не променихме нищо. Не оспорихме нищо. Домът беше омаломощен. От година на година учениците намаляват.
— О, господарю — оголи зъби Меншиков. — Нека ти покажа, че не сме немощни. Взводът е мобилизиран.
Той плесна с ръце. Огромната бронзова врата в дъното на залата се отвори. В началото не повярвах на очите си, но когато малкото войнство тръгна с маршова стъпка към нас, тревогата ми започна да нараства.
Десетината магьосници бяха най-нестряскащата част от групата. Бяха главно по-възрастни мъже и жени в традиционните ленени дрехи. Повечето бяха с очертани с черен молив очи и йероглифи, татуирани по дланите и лицата им. Някои се бяха окичили с повече амулети и от Уолт. Мъжете бяха с бръснати глави, някои от жените бяха с къса коса, други я бяха вързали отзад на конска опашка. Всички бяха мрачни и приличаха на разгневена тълпа селяни, дошли да изгорят това чудовище, Франкенщайн, само че въоръжени не с вили, а с жезли и вълшебни пръчки. Имаше и такива, които носеха мечове.
От двете им страни крачеха демони — общо двайсетина на брой. И друг път се бях сражавал с демони, но нещо в тези беше различно. Те се движеха по-самоуверено, сякаш ги тласкаше обща цел. Излъчваха злоба и моята ba изпита чувството, че е опарена от огън. Кожата им беше във всякакви цветове, от зелена до черна и виолетова. Някои бяха с доспехи, други — с животински кожи, трети — по фланелени пижами. Един беше не с глава, а с електрическа пила. Друг пък — с гилотина. На трети между раменете му стърчеше ходило.
Още по-страшни и от демоните бяха крилатите змии. Да, знам, знам, мислите си: „Пак ли змии?“. Повярвайте, след като в Санкт Петербург ме ухапа tjesu heru, и аз не им се израдвах. Тези тук не бяха триглави и не бяха по-големи от обичайните змии, но само като ги погледнах, и настръхнах. Представете си кобра с орлови криле. Представете си и че тя се носи бързо из въздуха и бълва дълги струи огън. Пет-шест такива чудовища бяха наобиколили взвода: стрелкаха се насам-натам и плюеха огън. Беше истинско чудо, че още не бяха подпалили никого от магьосниците.
Когато групата се приближи, Дежарден се изправи с усилие. Магьосниците и демоните паднаха на колене пред него. Една от крилатите змии полетя и застана пред Главния лектор, който я сграбчи с учудваща бързина. Змията се загъна в юмрука му, но не се и опита да го клъвне.
— Uraeus? — попита Дежарден. — Опасно е, Владимире. Това са твари на Ра.
Меншиков наклони глава.
— Навремето, Главен лекторе, те са служели в храма на Амон-Ра, но ти не се притеснявай. Благодарение на потеклото си имам власт над тях. Сметнах за уместно да използваме твари на бога на Слънцето за унищожаването на онези, които се домогват да го събудят.
Дежарден пусна змията, която блъвна огън и отлетя.
— Ами демоните? — попита Дежарден. — Откога използваме и твари на Хаоса?
— Те ми се подчиняват, господарю. — В гласа на Меншиков се долови напрежение, сякаш вече му беше втръснало да угажда на шефа си. — Магьосниците тук знаят нужните магии за спиране. Лично съм ги подбрал из номовете в цял свят. Притежават големи способности.
Главният лектор се взря в един азиатец в синя дреха.
— Куай, нали?
Мъжът кимна.
— Доколкото си спомням, ти беше заточен в ном номер триста в Северна Корея — за убийството на свой събрат, магьосник. А ти, Сара Джейкъби — посочи той жена в бяла дреха и остра като клечки коса, — ти беше пратена на Антарктида, защото предизвика цунамито в Индийския океан.
Меншиков се прокашля.
— Да, господарю, много от тези магьосници са създавали в миналото проблеми, но…
— Те са безпощадни убийци и крадци — прекъсна го Дежарден. — Най-големите отрепки в Дома на живота.
— Но изгарят от нетърпение да докажат, че са му верни — увери го руснакът. — С огромно удоволствие! — Той се ухили на помагачите си, сякаш ги насърчаваше да подкрепят думите му с вида си. Те не го направиха. — Пък и ако искаш Бруклинската къща да бъде разрушена, господарю, трябва да бъдем безмилостни. За доброто на Маат.
Дежарден се свъси.