— При всички положения, ако искаме да намерим Ра, се налага да минем по същия път, както и той, което ще рече, че по залез-слънце трябва да отидем в Дуат, а по изгрев — да излезем оттам — уточни сестра ми.
— Откъде знаеш? — полюбопитствах аз.
Тя извади от чантата си свитък — цилиндричен папирус, много по-дебел от другите, които бяхме взели преди това. По краищата пламтеше като огън.
— Книгата на Ра — заяви Сейди. — Събрах я. Сега вече можеш да ми благодариш.
Зави ми се свят. Спомних си как във видението Хор ми е казал, че свитъкът е изгорил лицето на Меншиков.
— Искаш да кажеш, че си го прочела без… без всякакви затруднения?
Тя сви рамене.
— Само предговора: предупреждения, указания, ей такива неща. Няма да чета истинското заклинание, докато не намерим Ра, но зная къде трябва да отидем.
— Ако изобщо решим да ходим — натъртих аз.
С тези думи привлякох всеобщото внимание.
— Как така „ако“? — учуди се Зия. Беше толкова близо, че чувствах топлината на тялото й, но усещах и как сякаш слага стена между нас: наклонява се на другата страна, държи сковано раменете си, предупреждава ме да зачитам личното й пространство. — Сейди ми каза, че си изпълнен с решителност.
— Бях, докато не разбрах какво крои Меншиков — признах си аз.
Разказах им какво съм научил от видението: че по залез-слънце взводът на руснака се отправя към Бруклин и че самият той смята да ни издири в Дуат. Обясних какво е казал Хор за опасността да вдигаме от сън Ра и как мога да използвам срещу Апоп гегата и млатилото.
— Но тези символи са свещени за Ра — напомни Зия.
— Те принадлежат на всеки фараон, достатъчно могъщ, за да ги използва — възразих аз. — Ако не помогнем на Еймъс в Бруклин…
— Ако не помогнем, чичо ви и всичките ви приятели ще бъдат избити — довърши вместо мен Бес. — Както го описваш, Меншиков е свикал страховита малка армия. Uraei — пламтящите змии — не вещаят нищо добро. Дори Баст да се върне навреме, за да помогне…
— Трябва да съобщим на Еймъс — отсече Уолт. — Трябва поне да го предупредим.
— Намира ли ти се купа за гледане? — поинтересувах се аз.
— Намира ми се нещо по-добро. — Той извади мобилен телефон. — Какво да му кажа? Връщаме ли се там?
Трепнах. Как да зарежа Еймъс и приятелите си сами пред лицето на такова освирепяло войнство? Идеше ми да грабна фараонските оръжия и да смажа враговете. В мен още кънтеше гласът на Хор, който ме призоваваше да взема нещата в свои ръце.
— Не можеш, Картър, да ходиш в Бруклин — намеси се Зия и ме погледна в очите, а аз си дадох сметка, че страхът и паниката не са я напуснали. Тя сдържаше тези чувства, но те още тлееха под повърхността. — Онова, което видях на Червените пясъци… ме хвърли в голям смут.
Имах чувството, че ми е стъпкала сърцето.
— Виж какво, съжалявам за аватара, за гегата и млатилото. Не исках да те плаша, но…
— Уплашена съм не от теб, Картър. А от Влад Меншиков.
— О… А, да.
Тя си пое треперливо въздух.
— Никога не съм вярвала на този човек. Когато завърших началното обучение, Меншиков настоя да ме зачислят към неговия ном. Добре че Искандар отказа.
— Е… и защо не мога да се върна в Бруклин?
Зия се взря в дъската за сенет, сякаш е карта на бойните действия.
— Вярвам, че казваш истината и Меншиков е предател. Онова, което ни разказа за видението си… Според мен Дежарден е повлиян от черна магия. Жизнените му сили са на изчерпване не защото Маат е пред крах.
— А заради Меншиков — предположи Сейди.
— Мисля, че да… — Гласът на Зия стана дрезгав. — И съм на мнение, че когато ме е положил в онази гробница, старият ми наставник Искандар наистина се е опитвал да ме предпази. Не е грешка, че е позволил да чувам насън гласа на Апоп. Било е предупреждение — последен урок. Не току-така е оставил при мен гегата и млатилото. Вероятно е знаел, че ще ме намериш. При всички положения Меншиков трябва да бъде спрян.
— Но нали току-що каза, че не мога да ходя в Бруклин — напомних аз.
— Имах предвид, че не можеш да се откажеш от онова, което си предприел. Според мен Искандар е предвидил този път. Бил е убеден, че магьосниците трябва да се обединят с Дома на живота, и аз се доверявам на преценката му. Наистина трябва да вдигнеш от сън Ра.
При тези думи на Зия за пръв път почувствах, че онова, което съм тръгнал да правя, е истинско. И от решаващо значение. И много, много налудничаво. Но усетих и искрица надежда. Може би Зия не ме мразеше чак толкова.